Имам право да гласувам, не защото изпращам стотици евро всяка година, а защото съдбата на България ми е важна
Текст Мария Колева
Наближат ли избори, неизбежно се отваря и болезнената тема с гласуването на българите в чужбина. Тъкмо бях постанала съобщение с молба към приятелите в областта да се активираме с подаването на заявления за отваряне на секция и последва злостен коментар: „Като не живеете в България, защо ще гласувате? Писна ми от вас!” Обяснявам търпеливо, че обстоятелството, че живея в чужбина не ме прави по-малко българка от него, освен това гласуването вече е не само право, но и задължение, което трябва да изпълня. Следва тирада за изменниците, оставили родината, жалките предатели, продали се на капиталистите. Реших да не се обяснявам повече, защото очевидно рационални аргумети като инвестиции, данъци, дарения и други реално измерими неща, нямаше да надделеят пред емоциите. Все пак данните на БНБ показват, че за месец май миналата година българите зад граница са превели в България 82,7 млн. евро. Преките чуждестранни инвестиции за същия период са 88,4 млн. евро.
Тъкмо позабравих за обидите и се започна нова дискусия. Този път обвиненията бяха, че за да се угоди на нас, се разрешава и на турците да гласуват и така те определяли съдбата на България. Ама колко са тези турци дето гласували под строй? Повече ли са от останалите българи в чужбина? А какво ще стане, ако като цяло избирателната активност се повиши – дали тогава тези гласове ще са толкова значителни? Въпросите ми се удавиха в лавина от обиди.
От глупост, от страх или съвсем съзнателно, но тази година политиците ни достигнаха дъното в отношението си към българите, живеещи в чужбина. И дори жалките опити да се поправят някои от най-крещящите несправедливости като ограничения в броя на секциите в една държава, отново водят до разделение и противопоставяне. Сега пък, на българи, живеещи в ЕС и такива, живеещи извън него. Препъваме се в жалки спорове кой е по, по-, най-българин и кой има право да определя събдата на България. В един момент заявих, че смятам да се върна в родината си и затова искам да имам политици, които сама съм избрала. Обявих, че моят глас не се продава и не се влияе от местната конюктура, затова и мога да гласувам по съвест и вътрешно убеждения. И най-вече, че ми е писнало да гласувам за „по-малкото зло”, защото предлагането на политическия пазар е унизително ограничено и изборът е труден и пълен с компромиси. Имаме нужда от пълен ре-старт, а това е възможно само, когато всички заедно – и тези, които са в страната, и тези извън нея, се опитаме да променим нещо. За известно време никой не се обади. Може би коментаторите от България вечеряха.
Затова пък се обади приятел от Испания. „Ама ти наистина ли мислиш, че българите от чужбина могат да решат нещо?” „Могат, Жоре!”, натраквам мигновено, „Толкова сме много – почти 2 милион, че ако наистина активно гласуваме, можем да повлияем на резултата”. Обяснявам, че през последните години активността на диаспората непрекъснато нараства и все по-вече хора искат да гласуват. И тази активност не се дължи на усилията на държавните чиновници, а на самите хора, които упорито, всеотдайно и напълно доброволно събират подписи за разкриване на секции. „Хм, голям си ентусиаст”, получавам в отговор от Испания. „Ама виж какви ги свършиха румънците, бе Жоре”, припомяням резултатите от президентските избори в Румъния през 2014. Голяма част от избирателите се надяваха, че ако отпратят Понта и левицата от властта, то в Румъния ще дойдат по-добри времена. Но хората в страната бяха уплашени и силно манипулирани. Тогава близо 1 млн. румънци, живеещи зад граница, висяха с часове на опашки пред секциите, за да гласуват. И успяха да объркат сметките на социалиста Виктор Понта, сочен за сигурен победител. С рекордната избирателна активност не само избраха за президент учителя Клаус Йоханис, но постепенно изритаха корумпирания си премиер от политиката и взеха да вкарват министри в затвора за злоупотреби. „Добре, де, чакай да погледна кои са кандидатите”, пише след кратък размисъл Жорето.
И докато се наслаждавам на малката си победа, получавам от България: „Вас пък кой ви лъже, че при нас нещо се решава на избори? Явно много сте се разглезили и повярвали в разните там демокрации”.
Този път замълчавам. Мой ред е да вечерям. С този човек явно ни разделя не само часовата разлика. Мисля си, че ако румънците бяха също толкова големи песимисти и скептици, сигурно сега щяха да имат друг президент.
