Оперната певица участва в адаптиран и в класически вариант на прочутата опера на Моцарт „Дон Жуан“
Интервю Бойчо Дамянов
Неотдавна участвахте в адаптиран вариант на операта „Дон Жуан“ на Моцарт. Какъв подход бе избран за поставянето на този спектакъл?
Счита се, че „Дон Жуан“ е една от най-добрите опери, които изобщо съществуват – като структура, като музика, като драматургия. С една дума, едно от най-гениалните произведения в оперната област.
До този момент вече има толкова много различни интерпретации и постановки на тази опера, че човек се чуди какво още може да се направи с нея и как може да се интерпретира.
Като цяло операта „Дон Жуан“ има много сложна структура и е доста дълга по времетраене (в пълна версия продължава около 3 часа). Сюжетът и драматургията са много сложни – има много детайли, много различни характери, много линии, както драматургични, така и музикални, които се преплитат, разминават, после пак се срещат.
Главното предизвикателство беше да представим тази многопластова творба в максимално компактен и достъпен за широката публика формат. Идеята беше това дълго произведение да се пресъздаде в камерен вид, като сюжетът се преразкаже като в есе, при това от името на главния герой Дон Жуан. В нашата постановка действието се развива година по-късно след смъртта на главния герой – той е представен като една статуя в центъра на града, при която идват останалите герои на операта и обсъждат събитията, случили се преди една година и в същото време статуята на Дон Жуан оживява и дава свой коментар как той вижда и оценява нещата.
Идеята е много интересна, но колкото е сложно да поставиш оригиналната творба, където все пак се водиш по либрето и т.н., толкова по-сложно е да вкараш всичко това в максимално съкратени рамки с минимални средства.
Успява ли постановката да постигне тази цел?
Идеята беше много интересна, както и сложна от страната на актьорски задачи. Всъщност, основната разлика на нашия спектакъл с оригинала е, че е абсолютно актьорски с основни музикални номера и немски говорни диалози вместо речитативи на италиански. Със средствата, с които разполагахме, се постарахме да направим един интересен и много новаторски спектакъл.
Немските диалози не почиват ли на оригинални текстове?
Те са изцяло идея на режисьора. В случая най-сложното беше да се покажат два различни отрязъка от време – единият е в настоящето, когато героите идват и разказват своите истории, случили се преди година така, както те са ги преживяли и ги виждат, а след това статуята ги коментира и разказва как той ги вижда и ги опровергава.
Оказва се, че в града вече има две статуи – една на Командора и една нова – на Дон Жуан?
Да, това е една алегория, че може би има някаква връзка между двамата. И двете фигури са доста силни и патриархални. Както Дон Жуан е кумир за жените в този град, тъй силна е и връзката между Командора и дъщеря му Донна Ана. По някоя от версиите, които дават психологическо тълкувание на произведението на Моцарт, всъщност Командора алегорически е баща на Дон Жуан. Донна Ана във всички мъже търси фигурата на баща си и за това е привлечена от Дон Жуан и е разочарована от слабохарактерения си годеник Дон Отавио.
С какви средства разполагахте?
Както самият сюжет, така и костюмите, и декорът са редуцирани. Много от музикалните елементи също, но за сметка на това се изпълняват точно тези арии и дуети, които са написани от Моцарт допълнително, специално за постановката на Дон Жуан във Виена и не ги е имало в първоначалната версия, играна за пръв път в Прага.
Какво бихте споделила за ролята на Церлина, която играете Вие?
Моята героиня също е показана в два времеви отрязъка, единият е, когато се е запознала с Дон Жуан и вторият е резултатът от това запознанство. В началото е млада 15 годишна девойка, която се впечатлява от всякакъв вид внимание. Впоследствие става зависима от дроги, една алегория на зависимост от неговата харизма. За разлика от Дона Анна тя няма представа от никаква мъжка фигура в живота си, Дон Жуан е първият мъж, който среща и който й обръща внимание и тя също започва да търси, но не намира в другите мъже неговата сила.
Къде е направена самата постановка, каква е нейната история?
Тя е дело на режисьора Роберт Сима, който е преподавател във Виенския университет за музика и театрално изкуство. Тази постановка е негов личен проект отделен от университета. За музикалната част отговаря българката Елена Герчева, която повече от двадесет години живее и работи във Виена. Всяка година те в екип правят по една-две продукции. Последните няколко години се концентрират най-вече върху опери от Моцарт. Неотдавна поставиха „Така правят всички“ също в съвременна интерпретация. Роберт Сима направи тази тежка класическа опера много динамична, жива, с много хумор, достъпна и разбираема за по-широка публика.
Разбрах, че Ви предстои спектакъл на Дон Жуан на сцената на Русенската опера в класическия му вариант, в който отново ще играете Церлина.
Много се радвам и с нетърпение очаквам това предстоящо събитие!
Обогати ли Ви с нещо, помогна ли Ви по някакъв начин участието в осъвременения и адаптиран вариант?
Да, много! Даде ми голяма свобода да интерпретирам образа, да вложа в него мои виждания без да се идентифицирам с епохата и със съответните костюми, да следя да не излизам от образа и от изразните движенията, съответстващите на времето. В класическия вариант всичко е далеч по-консервативно и в много по-прецизна схема, докато в първата, осъвременена постановка имах голяма свобода за импровизация. Немските диалози на мястото на италианските речетативи изискваха актьорско майсторство и нямаха нищо общо с оригиналния сюжет. Те не само допълваха, но и до известна степен променяха подтекста на ариите, така че да се разбира по по-различен начин.
Хареса ли Ви това, че от Вас се изискваше не само да пеете, но и да играете?
О, да – много ми хареса! Обичам да играя театър. Минаването през диалога много помага да преживееш и интерпретираш музиката. Гениалността на Моцарт е в това, че подтекстът на ариите и чувствата на персонажите са зашифровани в музиката му. Музиката е тази, която отразява отношенията между героите и техните емоционални състояния.
Колко пъти до сега играхте този спектакъл?
Девет пъти в различни зали. Получи се нещо като турне във Виена и извън нея. Играла съм в три от тях, тъй като имаме няколко различни състава. Всеки път става нещо различно, поради това, че съставът е различен и различните актьори интерпретират образа на съответния герой по своему.
Режисьорът дава една обща концепция и схема, в която всеки изпълнител сам си търси подходящия израз.
Имате ли планове за по-нататъшно представяне на постановката?
Бих искала да не спираме до тук, последно го играхме в Италианския културен институт тъй като една от певиците – Елита Чистола, която играе ролята на Дона Анна е италианка, по своя инициатива организира това представление. Тази нейна идея пробуди желанието ми да представим спектакъла поне още веднъж и то пред българска публика. Ще предложа на Българския културен институт, ако има възможност да го изиграем есента в залата на Дом Витгенщайн, тъй като и аз, и Елена Герчева– музикалната ръководителка на спектакъла, сме българки. Постановката е много мобилна, не изисква особени декори и сценография, което е много удобно да бъде играна практически на всякакви сцени. С много малко средства са постигнати доста интересни и разнообразни ефекти, които могат да се показват както на малки, така и на големи сцени. Екипът ни е много ентусиазиран и вдъхновен от изкуството и от самия спектакъл. С всяко ново изиграване все повече ни харесва и ако предложението се приеме ще го изиграем с голямо желание и удоволствие!
Десислава Бонева е родена в Санкт Петербург, в началото учи пиано, след това продължава с оперно пеене в Санкт Петербургската консерватория и музикална педагогика в Санкт-Петербургски държавен педагогически университет, който завършва с отличие. Продължава образованието си в Националната музикална академия в София, където завършва магистратура по класическо пеене. Понастоящем продължава своята музикална специализация в областта на оперното пеене във Виена. Има многобройни участия и награди в различни международни оперни конкурси.
