Украйна има нужда от собствен нов курс, но никой отстрани не би могъл да даде съвет как да бъде осъществен
Интервю Бойчо Дамянов
Назаем от в.Новинар
Д-р Самюел Шуберт е водещ американски експерт в областта на международните отношения, енергийните интереси и Източна Европа. Завършил е политически науки в университета Джордж Вашингтон в САЩ. Работил е като консултант към ООН и Европарламента. Понастоящем е преподавател във виенския клон на Вебстерския университет. Активен участник е в Американската асоциация за политически науки по проблемите на защита на културното наследство по време на конфликти.
Д-р Шуберт, как оценявате неотдавнашната смяна на ръководния екип в правителството на Украйна?
Основната задача и успехът на новия екип на премиера Владимир Гройсман зависят единствено от постигането макар и на минимален икономически растеж и започване на реформите, които досега все се отлагаха.
По какво се отличава екипът на Гройсман, от този на Яценюк?
Зад Яценюк стоеше един съюз от националисти и прозападни и антируски групировки. Същото това сдружение свали Янукович преди година и половина и предизвика избухването на вътрешни борби и стълкновения в страната. Яценюк не можа да намери необходимите компромиси между дясно-националистическите партии, чийто представител беше и останалите политически сили. Той беше против постигането на компромис по Източна Украйна и работеше срещу Порошенко.
Днешното правителство не зависи от десните националисти, които отказват всякакви преговори с рускоезичните области.
Първият им успех е обещаната от МВФ сума от 1,6 млрд.щ.д. Ако тези пари се появят в страната и ако не бъдат разпилени или откраднати, ще могат да получат и останалите обещани 9 милиарда и това ще се отрази положително върху финансовата и икономическата култура на украинското общество. Истинската проверка за правителството ще бъдат първите 6 месеца. Ако се стигне до нови избори, то вече няма да има такова доверие.
Кои са рисковете?
На първо място, Украйна не е единна, обществото е разчленено на прозападни и проруски. Но не в това е главният проблем, това го е имало и по-рано. Днес равновесието е нарушено, много от украинците имат големи очаквания от Запада и от прозападното развитие. Но има неща, които няма да се случат, като приемането на страната в НАТО. Барак Обама и Хилари Клинтън са за приемането на Украйна. За реалисти като Кисинджър и Тръмп това е изключено. Русия би го приела като фундаментална заплаха.
Наблюдава се и сериозен натиск от САЩ чрез източноевропейските страни върху Русия.
САЩ много активно работят над изграждането на бази в Източна Европа, в т.ч. и в България и Румъния и поставят тези страни в много деликатна ситуация като ги противопоставят на Русия, с която те са имали и имат многогодишни тесни икономически и културни връзки, зависят от нейните енергийни доставки. Никоя от тях не желае заради САЩ да влиза в конфликт с Русия.
Това ограничава възможностите на Русия да влияе върху тези страни.
Напротив, обективно погледнато, Русия има по-силните карти. Тя е в състояние с много малки усилия да създаде сериозни вътрешни напрежения във всяка една от тези страни. В Украйна видяхме как бяха раздухани без особени усилия. Тя няма нужда да влиза с войски в Украйна. ЕС това добре го разбира, прозападната ориентация в Източна Европа все повече губи почва и това улеснява възможностите на Русия да възвърне своето влияние върху целия този район.
Напоследък постоянно слушаме как Русия се оплаква от активизирането на НАТО.
Заплахата, която изпитва Русия от разширяването на НАТО на изток съвсем не е ирационална. Да не забравяме, че когато започнаха промените, американското ръководство даде на Горбачов обещание и гаранции, че НАТО няма да се разширява на изток към границите на Русия, няма да разполага оръжия, които да нарушават стратегическия паритет и няма да създава военни бази в Източна Европа. Нито едно от тези обещания, от тези гаранции не бяха спазени. Нещо повече, от 1991 до 2000 година последва период, който бих нарекъл „изнасилване“ на Русия. Извършиха се промени, които в основата си имаха криминален характер, в резултат на което в Русия се появиха олигархични групировки.
С идването си Путин започна да консолидира страната по нов начин, връщайки заграбената собственост отново на руската държава. Русия модернизира и увеличава подводния си флот, започна да си възвръща глобалната стратегическа активност от времето на Студената война. Тя отново е геополитически играч, с който следва да се съобразяваме.
Как би могла Украйна да осъществи реформи, при положение че и там собствеността е в ръцете на неголям брой олигарси?
Ето това е и големият въпрос. Ако правилно съм разбрал вътрешната динамика при гласуването на новото правителство, нито една от олигархичните партии не го подкрепи.
В САЩ имахме аналогични процеси, да вземем клана Кенеди. Те натрупаха своите богатства по криминален начин по време на сухия режим 1920-1933 г. Или фамилията Рокфелер – тяхното богатство бе натрупано с изнуда, насилие и т.н. Но те не се опълчиха против правителството и бяха принудени да инвестират спечелените по незаконен начин пари обратно в полза на обществото. И техните деца вече не се смятаха за престъпници, а станаха част от икономическият елит на страната.
Затова Украйна има нужда от свой собствен нов курс, new deal, но как да бъде осъществен никой отстрани не би могъл да знае и да даде съвет.
Сегашният правителствен екип е много силно западно ориентиран. Но ако той се прояви и като достатъчно „украински“, ако съумее да осъществи баланс на интересите на различните социални групи, неговият мандат ще е успешен. В такъв случай няма дори да се учудя, ако САЩ и ЕС го отхвърлят като недостатъчно прозападен.
Често институции като ЕК или МВФ поставят на страните условия, които не могат да бъдат изпълнени.
Една от целите на средствата, които раздава МВФ, е да обвърже Украйна по-тясно със Запада, да я направи по-зависима от него. В случая има две тенденции.
От една страна, ролята на Украйна като транзитна страна за доставка на енергоносители от Русия за Европа все повече намалява.
Русия и Германия направиха голяма сделка със „Северен поток“ и се освободиха от зависимостта на Украйна. ЕС не може да избяга от Русия, тя винаги е била надежден и лоялен енергиен доставчик. САЩ и други страни доставчици на втечнен газ могат да покрият най-много 10-15% от нуждите на ЕС и то не по-рано от 25-30 години. От своя страна Германия пък е заинтересувана от износа на машини и оборудване за Русия. В този смисъл ЕС също е заинтересуван в елиминирането на Украйна като стратегически фактор в транзита на енергоносители и промишлени стоки от и за Русия. Със залеза на украинския транзит ролята на страната в международната политика става все по-незначителна.
От друга страна, от гледна точка на САЩ главната цел е откъсването на все повече страни от влиянието на Русия в евро-азиатско пространство и предотвратяването на възможността да стане хегемон в Европа.
Въпросът е дали за американската общественост, за конгреса през следващите години това ще бъде приоритет, дали ще се намерят достатъчно финансови средства, за да се поддържа тази политика и занапред. В този смисъл Украйна ще става все по-малко американска и все повече европейска тема.
Ако погледнем географската карта и се абстрахираме от енергоносителите, икономическите и социално-културните връзки между Русия и пространството около нея не могат да бъдат разкъсани. Сътрудничеството е в интерес и на едните, и на другите. Сега, особено в Източна Европа, тези връзки са нарушени и това създава големи напрежения и настроения за възстановяването им. Австрия и някои други страни от ЕС успяват да намерят оптималния баланс между Москва и Брюксел.
Австрия все пак има преимуществото, че не е член на НАТО.
Безспорно политиката на НАТО увеличава напрежението и недоверието на Русия към Запада. Разполагането на ПРО в Източна Европа е продължение на същата тази линия. ПРО е безполезна по отношение на руските хиперзвукови крилати ракети и, реално погледнато, няма смисъл, тя никога не е работила и няма да работи. НАТО трябва да намери път да си сътрудничи с Русия, а не да я предизвиква. Днес това е най-важната задача на европейските ръководители, на американските президенти, на руското ръководство.
Ръководителите трябва да получат мандат от икономическите и финансовите елити, които задават параметрите на геополитиката.
Безспорно, но днес за повечето от тях е ясно, че светът има нужда от сериозна реконструкция, която да върви както отгоре надолу, така и отдолу нагоре, за да се премахнат натрупаните напрежения. Такъв пример виждаме в прилагането на Минските съглашения – бавно, със закъснения в графика, но има напредък и изпълнение.
Поведението на Русия днес е лесно обяснимо като реакция на заплахата, която създаде Западът, представяйки се за покровител на Източна Европа. В резултат Русия загуби своите естествени търговски партньори. Какъв е смисълът Русия да заплашва Източна Европа? Какво би спечелила тя, ако нападне България, Румъния или Полша? Абсолютно нищо! Вече все повече хора в тези страни си задават тези очевидни въпроси и очакват отговори от своите политици и ръководители.
САЩ просто не искат да допуснат Русия да възстанови своето влияние в пространството, в което те се настаниха, и започнаха да доминират през последните 20 години. И Русия го знае. Тя от своя страна смята, че е естествено да има влияние върху тези страни и райони.
Не е естествено тя да бъде провокирана от отделни по-агресивни ръководители в тези страни, които се прикриват под мантията на НАТО. Необходимо е и очаквам скоро да се възстанови доверието и сътрудничеството между Русия и НАТО.
