Откъс от книгата на Димитър Драндийски „Виена и българите. Из историята на българската общност в Австрия (1700-2000)“
По време на Втората световна война в Австрия следват много български студенти. След края на войната към тях се прибавят и наши студенти от Чехословакия и Унгария, които идват в Австрия, за да продължат своето следване.
След освобождението на Виена през юни1945 г. ляво настроени български студенти се организират в Български студентски антифашистки клуб. Въпреки това, комунистическото правителство в България призовава всички български студенти да се върнат в Родината си. Мнозина се завръщат и завършват своето образование в Софийския университет, но голяма част от тях остават в Австрия и продължават своя житейски живот по-нататък; с годините много от тях се разпръсват по другите страни на Европа или пък прекосяват океана и търсят нов живот в Америка. Те обаче са заклеймени от управляващата кому- нистическа власт за дълги години като „невъзвръщенци“, „врагове на народа“ и „изменници на родината“.
Трудно е в тези тежки следвоенни години да се уточни точно броят на българските студенти в Австрия. В това отношение изследванията на историка доц. Костадин Гърдев в архивите на Българското минис-терство на външните работи дават сравнително добра картина за броя и състоянието на българските студенти във висшите учебни заведения на Австрия от 1944 г. до към края на 1960 г. Ето и някои данни от това изследване: Към февруари 1947 г. българските студенти в Австрия са около 300 души. През март 1947 г. българското официално представителство във Виена става легация. За управляващ българската легация на 27 май 1948 г. е назначен пълномощен министър Йордан Божилов. В своя доклад до Министерството на външните работи в София той съобщава, че към края на август 1948 г. в Австрия има записани около 520 български студенти, от които във Виена са 349 души, в Грац към 50, в Инсбрук около 100 и в Леобен 22 души. Истинските студенти, които сериозно гледат на заниманията си, са малко. Легацията прави това проучване с помощта на ръководството на Българското студентско дружество във Виена. От записаните 349 студенти, редовни и полуредовни са едва 189 души.
Други наши студенти, завършили следването си, под различни предлози не се връщат в България. До началото на юни 1948 г. те се издържат от продажби на цигари, които получават от своите близки в България с колети, без да им се налага мито. От юни обаче по решение на австрийското правителство всички цигари, които се внасят в страната, се облагат с мито. Това е голям удар за нашите сънародници, които следват. Единственият им източник за издръжка пресъхва. Тогава те тръгват сред българските градинари да купуват шилинги, които после да изплатят в България в левове на лицата, които градинарите посочат. Българският посланик предлага през август 1948 г. БНБ да не отпуска валута на студентите, които са, както той ги нарича „открити врагове на ОФ власт“, те и без това нямало да се върнат в България, и на нередовните учещи, които са завършили и без разрешение на Комитета за наука, изкуство и култура остават в Австрия.
Българското отечественофронтовско правителство, доминирано от комунистите, в заседанието си на 14 юли 1948 г. излиза с Постановление № 3, с което нарежда „да се вземат всички мерки за обезпеча- ване на своевременното завършване и завръщане на студентите ни от чужбина, да се усили контролът върху тях, да се проучи тяхната поли- тическа благонадеждност, материалната им издръжка и т.н.“ Българският посланик с огорчение заявява през ноември 1948 г., че „самата среда, в която учат, работят и живеят нашите сънародници в Австрия, влияе разлагащо върху техните отечественофронтовски настроения“. Той счита, че Виена представлява „страшна опасност за неукрепналите характери на българските студенти“ и че в бъдеще те въобще не трябва да се допускат да учат там. „Пък и наистина те няма какво повече да научат тук!“
Новият посланик Разлогов през 1950 г. заявява, че ще „изпълни директивите“ на гостуващия по това време във Виена министър Сава Гановски, който на събрание на студентите поставя въпроса за връщането на всички наши студенти в България, като в Австрия ще останат само онези, които до края на юни 1951 г. гарантират, че ще завършат образованието си. Комитетът за наука, изкуство и култура изпраща на легацията ни във Виена на 15 декември 1950 г. списък на 36 студенти, които могат да останат в Австрия, за да довършат образованието си през учебната 1950/51 г., като те ще могат да получават валута и колети от България чрез клоновете на БНБ. Повечето от тези студенти учат електро- и машинно инженерство, индустриална химия, строително инженерство и др.
Между 1951 и 1952 г. във Виена има около 40 редовни български студенти. От 1952 г. до 1957 г. притокът на нови следващи от България е спрян. Спряно е съществуването на Българското студентско дружество във Виена.
Между 1957 г. и 1958 г., когато се възстановява отново Българското студентско дружество, броят студенти е 41 души, като нови са 17 души. Към края на 1959 г. в цяла Австрия има 492 българи, от които 39 са студенти. Освен това в края на 50-те години тук работят 11 българи инженери, 13 архитекти, 10 певци и музиканти, 21 лекари, 4 аптекари, двама зъболекари и четирима научни работници.
Почти всичките ни студенти в Австрия след 1944 г. до края на 50-те години с малки изключения изостават с изпитите си. Основната причина за незадоволителното състояние на учебната им работа е несигурната им материална издръжка. Те непрестанно търсят работа, тъй като са дошли да следват на собствени разноски, с фиктивни декларации.
При изследвания период нашите студенти във Виена, може да се каже, са подлагани на идеологически натиск от страна на българското посолство.
Когато през 1968 г. Димитър Драндийски идва във Виена да учи на собствени разноски, заварва тук около 40 български студенти – синове и дъщери на големи и влиятелни родители в България. С подписването на двустранните спогодби за взаимопомощ в областта на културата, науката и образованието през 1973 г. и за взаимно признаване на университетското образование между България и Австрия, българските студенти отново получават достъп до висшите училища в Австрия.
От горчив опит в миналото, този път българското посолство следеше зорко учението на българските студенти, като ги задължаваше писмено да представят за всеки семестър, удостоверение за положените изпити (вж. прил. факсимилета). Съществуваше и работеше Българското студентско дружество „Проф. Асен Златаров“ – Виена, което също помагаше на посолството в контролирането на студентите. Въпреки строгия надзор, в края на краищата се оказа, че голяма част от тях не полагали редовно изпитите, а всички те получаваха държавни стипендии за следването си. Веднага се взеха бързи мерки за справяне на тази аномалия. На 16 април 1974 г. всички студенти бяха привикани на събрание в културния дом на „Шварценбергплац“, което протече много бурно (с крясъци и заплахи от културния аташе). Беше им прочетено постановление, според което се задължават да се завърнат до един в България, където им се дава възможност да запишат специалностите, които следват тук и, без конкурсен приемен изпит, да продължат своето образование във висшите учебни заведения на страната. До края на 1975 г. всички бяха върнати в България (вж. прил. писмото от посолството за свикване на студентите за това събрание).
Само Димитър Драндийски и още един студент бяха оставени да продължат следването си, тъй като не бяха стипендианти, а работеха на добре осигурена служба от страна на австрийските власти. С времето обаче се оказа, че българи, следващи в учебните заве- дения на Австрия, все още има, и то по различни причини: било че родителите им са на дипломатическа служба тук, или работят някъде в икономиката, или пък са специализанти по различни професии, които веднага вреждаха децата си да учат.
И така до събитията през 1990 г., когато бентът се отприщи и броят на българските студенти нарасна на хиляди, за да станат един от силните контингенти на чуждестранни следващи във висшите учебни заведения на Австрия. Да се издирят студентите в различните учебни заведения в Австрия българи след края на Втората световна война се оказа трудна работа, защото господстваше необяснима потайност от страна на българските инстанции в страната и посолството ни във Виена, както и от страна на самите следващи, докопали се с различни средства до тази привилегия. Въпреки всичко, успяхме да издирим и публикуваме със съвсем сбит коментар за жизнения и професионалния им път (естествено е да сме пропуснали важни моменти) имената на личности, следвали и завършили своето образование по различни специалности – отново без претенции за изчерпателност. (следва списък)
Книгата „Виена и българите. Из историята на българската общност в Австрия (1700-2000)“ може да бъде закупена в БКИ „Дом Витгенщайн“ или директно от автора.
Димитър Драндийски
тел: 0043/99-08-091
мобилен: 0664 4407 526
имейл: Dimiter.Drandijski@gmx.at
