Трябва да изградим собствена, по-силно акцентирана европейска политика на сигурност
Интервю Бойчо Дамянов
Назаем от Новинар
Вернер Фаслабенд е един от най-компетентните европейски експерти по отбраната и сигурността в продължение на десет години – от 1990 до 2000 г. е министър на отбраната на Австрия, понастоящем е президент на Австрийския институт за изследване на европейската политика на сигурност (AIES).
– Има ли Европейският съюз единна политика за сигурност?
– Тази тема определя съдържанието и дейността на нашия институт, тя ще ни занимава още дълги години – развитието в това направление върви с много бавни стъпки. Няма много място за оптимизъм: на първо място, преди да е минал референдумът във Великобритания „за“ или „против“ нейното оставане в ЕС, нищо няма да се случи. На второ място това е общата тенденция през последните години да се засилва националният фактор в политиката на отделните европейски страни и да спада динамиката на интеграционните процеси, в т.ч. страда и единната европейска политика за сигурност и отбрана.
Особено силно пролича на срещите и договореностите по Украйна в Минск, където ЕС не играе никаква роля. Като отделни страни участват Франция и Германия, но комисарят по външната политика Федерика Могарини не бе поканена. Руската нагласа е да регулира своите взаимоотношения с Германия и с Франция, а останалите да се настройват към тях.
– Очевидно Германия и Франция одобряват този подход.
– Разбира се, ясно е, че те също го правят в свой интерес. Донякъде е и оправдано – Германия в сравнение с останалите страни има невероятно големи икономически интереси в Русия и това ги подтиква да действат по този начин, а не да рискуват да оставят нещата в ръцете на ЕК, където може да се намесят и други интереси, да речем, американски чрез Полша или балтийските страни.
В сегашната си форма тази индивидуалистична външна политика е недалновидна и не бива в бъдеще да се допуска.
– Засегнахте украинската тема. Едва ли за Европа има по-болезнена и по-опасна от нея. Каква е вашата прогноза?
– Със сигурност мога да кажа, че инициативата в бъдеще ще бъде в ръцете на Путин. От едната страна имаме един актьор, от другата страна няколко – САЩ, Германия, Франция и Киев. Логично е Русия да успее да наложи своята концепция, защото ще разполага с възможността в различните ситуации да акцентира на едни или други интереси на една или друга страна.
– Има ли различия между европейските и американските интереси?
– Разбира се, че има, и те ясно се виждат в Украйна. САЩ по своята геостратегическа същност както по-рано, така и днес разглежда Русия, по-рано СССР, като единствената държава, която имаше, има и ще има разрушителния потенциал да унищожи Америка. Може би един ден и Китай ще порасне, но засега не ги застрашава. Докато европейците никога не са имали страх от ядрения потенциал на Русия или СССР, по-скоро от инвазия. За САЩ такава заплаха съответно не съществува. Това САЩ го демонстрираха особено ясно в изграждането на своята противоракетна отбрана на гърба на европейците. Нашите анализи показват, че тя никога не е била замислена да пази Европа от някаква мнима ядрена или балистична заплаха от Иран. Целта на американската ПРО винаги е била Русия. Това, което най-ме учудва и дразни, е, че без изключение всички европейци безпрекословно приеха и се подчиниха, че дори високопоставени генерали повтаряха след американците невероятните им безсмислици.
Летвата на конфронтация по отношение на Русия от американска страна е много по-висока, отколкото от европейска. И вместо да отстояваме нашата политика, ние следваме и отстояваме американската.
От своя страна това предизвика Русия да гледа на нас също така враждебно както на САЩ. Ето тук трябва да поставим въпроса за изграждането на собствена, по-силно акцентирана европейска политика на сигурност, която да има своето по-силно присъствие и влияние върху общата западна политика на сигурност. Америка и Европа имат диференцирани интереси в областта на сигурността и трябва да се научим да отстояваме нашите и те да бъдат взимани под внимание от САЩ.
– Има ли европейска политика в Близкия изток? Каква е вашата оценка и прогноза за процесите там?
– ЕС няма единна близкоизточна политика и съответно няма да играе там никаква роля в бъдеще. С военния ангажимент на Русия в Сирия настъпи съвършено нова ситуация, вероятността да се реши кризата нарасна многократно. Американският подход с коалиция от над 30 страни, в която не влизаха нито Русия, нито Иран, нито Башар Асад беше дилетантски. Въпросът се свежда до това дали Западът ще загуби напълно своето влияние в района на Средния изток. Бяхме на крачка от това с политиката ни на изолиране от Иран, който има решаващо влияние върху голяма част от Ирак, върху Сирия, върху Ливан. Налице е също така все по-тясното обвързване на Пакистан с Китай. Създават се условия Китай да изгради своя непрекъсната зона на влияние от Източнокитайско до Средиземно море.
Ако Западът не направи рязка промяна в своята политика в този район, рано или късно ще претърпим горчиво разочарование.
Поради тежките санкции, които бяха наложени на Иран, има опасност той да попадне под пълната зависимост на Китай. В момента Китай има около 120-130 милиарда долара външен дълг към Иран от вноса на нефт и се предвижда около половината от него да бъде върнат със строителни и стопански проекти. С идването на Си Дзинпин на власт в Китай той направи решителен завой в посока от регионална към световна сила.
Икономически те вече имат силата да го постигнат. Военно-политически още не, но и това ще дойде. Тези неща вече са заявени.
Всъщност Близкоизточният конфликт съвсем не е регионален, а има глобално стратегическо значение, което се подценява и не се разбира по този начин от повечето страни и правителства. След въпроса за Южнокитайско море това е вторият по значимост стратегически въпрос за това кой ще определя правилата за развитието на света във втората половина на 21-ви век – Китай или Западът. В Близкия изток в момента се разиграва нещо като пробен сценарий за по-сериозните неща, които ни очакват занапред.
– Редица европейски страни като Франция и Англия имат исторически опит в Близкия изток, но не се включват достатъчно активно?
– Европа създаде в Либия невероятна нестабилност и хаос. И французи, и англичани бяха в миналото колонизатори в този район и не са оставили особено приятни спомени от своето присъствие.
– Шансът на Русия по-голям ли е?
– Определено да. По отношение на Сирия дружеските отношения са силни. За това имат значение и политическите връзки от близкото минало между управляващата партия БААС и КПСС в бившия СССР. Не бива да подценяваме и факта, че над 30 хиляди сирийски офицери са женени за рускини. Т.е. налице са и силни семейни и роднински връзки.
Разбира се, процесът няма да е лесен. Интересите на Запада и на Русия се разминават. Турция има трети интереси, Саудитска Арабия и Иран също имат свои интереси, Сирия и Израел имат своите противоречия и т.н.
– Защо Анкара стана толкова нервна напоследък?
– Две са основните причини. Първо кюрдският въпрос. Голямата грешка на европейските Велики сили след Първата световна война бе, че не разрешиха образуването на кюрдска държава и направиха така, че кюрдският народ да бъде пръснат в Ирак, Турция, Сирия, Иран. Днес кюрдите набират сила като съюзник на Русия и на Запада в борбата срещу тероризма на „Ислямска държава“. Турските власти в продължение на толкова много години са малтретирали кюрдите, че днес за помиряване и опрощаване и дума не може да става. Втората причина е велико турската идея. Тя обхвана с особена сила турското ръководство след разпадането на СССР, когато те си въобразиха, че са в състояние да възродят Османската империя в съвременен вариант, да обединят под турско влияние страните от Централна Азия и Северна Африка. Ердоган вече се виждаше в ролята на новия султан. За това му беше изгодно безвластието в региона за да установи там турското влияние. Но Русия му обърка сметките и това го извади от равновесие.
