Текст Кристина Угринова,
студентка по публицистика и комуникации във Виенския университет
Отварям вестника и чета за бежанците, прелиствам и продължавам да чета на същата тема. Всеки ден. От месеци насам първите няколко страници са посветени на този проблем. Канцлерът на Германия Ангела Меркел каза: “Wir schaffen das” (ще се справим), а дали? Потокът е неудържим, партиятата на канцлерa се разделя на подкрепящи и критикуващи, гражданите на Германия също. ПЕГИДА проведе демонстрация преди две седмици в Дрезден и в изказванията на ораторите се носеха слова за концентрационни лагери – немислимо и с дух на антисемитизъм! В отговор на ПЕГИДА, защитниците на човешките права също се събраха, носейки плакати с надпис “Refugees welcome”.
Mинистърката на вътрешните работи на Австрия Йохана Микъл-Лайтнер може би яростно и непремислено сподели пред медиите, че на границата с Унгария и при Шпийлфелд ще има огради. Канцлерът Вернер Файман отрече да следват такива мерки и обясни, че това са съоръжения за сигурност и по-лесен контрол на потока от бежанци, но в никакъв случай не са огради.
В такива моменти се питаме какъв е точно смисълът на Европейския съюз,
тъй като и тук в Австрия, както и в Швейцария и в Полша, десните партии спечелиха солидно количество гласове и станаха големи играчи в политиката, разчитайки не само на критиката си към Съюза, но и на идеята „против бежанците”.
На къде отива Европа?
ЕС е съюз на общи интереси, съюз, който показва прогреса на европейското общество, решило да бъде единно в демократичните си решения. По примера на Щатите, Европа се стреми да обедини всички култури в една и да следва мотото: in varietate concordia (единство в многообразието). Привидно приемайки тези думи, европейците успяха да дадат отговор на бежанския въпрос, като все по-често започнаха да избират дясната страна, тъй като никой директно не ги попита дали са съгласни да приютят тези хора.
Държавниците сами взеха съдбата им в ръцете си и ги поканиха. А сега “искаме” да ги отпратим обратно индиректно, защото никой не знае как да се справи с тях, а се счита за нередно и дискриминиращо да споделиш и да изразиш мнение, че всъщност тези хора не са в съответствие с културата и разбиранията на Европа, че желанието за интеграция трябва да е взаимно, а и двете страни да имат общата склонност за това начинание. Във времена като тези, визията за единен съюз е разкъсана, не се предлагат истински решения на проблема, подмятат се реплики насам-натам, но в действителност липсва компетентността, с която би трябвало да се подходи към един такъв въпрос.
Тази нерешителност е и причината за силата и доверието в десните партии.
Как да разберем чуждата култура, за която и ние сме чужди, и как бихме могли да се справим с подобен поток от бежанци за толкова кратко време? Отговорите се крият в историята на исляма и на културата, която носи след себе си, тъй като от нея можем да разберем нещо повече за сегашната ситуация.
Сирия.
Там различни терористични групировки водят война помежду си – хората на Ассад, които се борят срещу революционерите, Ислямска държава, както и юрдите. Президентът Ассад е подкрепян от Иран, терористическата организация Хизбула, финансирана от Техеран, и Русия. Щатите, Турция и Саудитска Арабия са на страната на революционерите, които са против режима на Ассад. Турция атакува позиции на ИД (Ислямска държава) и кюрдите, които от своя страна се борят срещу Ассад, Турция и ИД. Те биват подкрепяни от Щатите, сътрудничащи си с Турция. Каква е общата точка на всички заедно, изключвайки САЩ и Русия? Те всички са мюсюлмани и се избиват помежду си. Около 656 година ислямът се разделя в следствие на конфликт на две идеологии: поддръжници на Алис (шийти) и на Утман (сунити), които и до сега водят войни помежду си, а това е именно и част от конфликта в момента. Хората, бягащи от тези размирици, са сегашните бежанци с примеси от африканци, също страдащи от войните и постоянната икономическа криза в собствените си страни. Ислямска държава пък използва толерантността на Запада към дикататорите и единствената му борба срещу ислямистите и по този начин иска да разпростре Халифата.
Проблемите, които произтичат от една единствена религия, са твърде много за изброяване, но е факт, че се случва едно преселение на народите и Европа като първа цел за сигурно убежище, трябва да действа. По този повод се проведе вече втора среща тук, във Виена, на която участваха външните министри на 17 държави, както и представители от ЕС и ООН, които имаха като главна цел да предложат решения за конфликта в Сирия. Фредерика Могерини дори определи тази среща на заинтересованите страни като историческа, тъй като за първи път от началото на войната в Сирия всички участници в конфликта, както и Иран, преговаряха заедно на една маса. Всички те са на едно мнение, че тези размириците трябва да бъдат прекратени и да се направи първата крачка към демокрация, а тя е именно избори за нов държавен глава. Сред изяснените въпроси, беше постигнато съгласие Сирия да бъде запазена като нация със своите различни културни подразделения и населението да получава повече хуманитарна подкрепа, както и на бежанците и държавите, които ги приемат, да бъдат предоставени повече финансови средства. Решено беше и да се подхожда единно и с решителност към терористичната организация “Ислямска държава”, както и всички решения за по-нататъшни действия да бъдат съвместни. Тази среща е наистина крачка напред и след още две седмици, Виена отново ще бъде център на взимането на големите решения и на надежди за по-добри времена.
И все пак се питаме в този тежък за Европа час доколко решенията на такава среща са част от нашите разбирания и ежедневие. Наясно ли сме с тематиката на въпроса или просто чуваме бегло нещо по повод Сирия и бежанците? Сирийската арабска република е толкова далеч от нас, не заради километрите, а заради културата на свят, който ни е непознат. И така медиите и политическите сили ни давят в поток от информация, в който не можем да разберем какво точно се случва и защо. Сирия, ще кажем, е далече, а не сме осъзнали напълно, че с идването на бежанците тук, не само тя ни става близка, а и всички останали нации, които търсят убежище на европейска територия. И вече не можем да не се запитаме: Каква би била културата на Европа след 20 години?
