Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември, подкрепен от българския княз Александър I. Тогава България отхвърля наложения от Великите сили през юни 1878 г. Берлински договор. По силата му Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия.
Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 .
Докато с гордост си припомняме делата на нашите смели войници, с тъга отбелязваме разединеното ни ежедневие. „Кой днес ще обедини разединения български дух?, пита Мария Колева в есето си „Предците ни съединиха разединените територии, но кой днес ще обедини разединения ни дух?“
Съединението на Княжество България и Източна Румелия, осъществено на 6-и септември 1885 г., безспорно е уникален акт в българската история. В нея рядко се случва да се организира завера без предателство, без чуждо одобрение, без предварителен план, но с огромен успех и значение за цялата държава. То е от малкото събития, в което емоциите и чувствата намират точен и премерен израз в действията.
Този акт на смелост и самоотверженост, който с гордост си припомняме всяка година, трябва да ни накара да погледнем по-мъдро в днешния ден на обединената ни уж държава.
Разединени в любовта, обединени в омразата
Българите сме разединени на всякакво обществено и социално ниво и по всякакъв признак – политически (толкова партии, че не си струва да ги изброявам), социален (бедни и богати; столичани и провинциалисти), етнически (българи и цигани или турци); културен (българи и бежанци); образователен (грамотни и недотам грамотни), религиозен, полов, футболен и т.н и т.н. И дори, когато не сме съвсем наясно какво точно и защо ни разделя, предпочитаме „силно да мразим”.
В България мразим всички и всичко – правителството, шефа, съседа, лошите пътища, скъпия ток, ниските пенсии. В чужбина ставаме патриоти и милеем за родината, поствайки неуморно в социалните мрежи трогателни снимки на български хубавици в народни носии и красиви гледки от Рила, Пирин и Родопите. Точно така – само това ни остана като пристан на единение –патриотизмът(отново не еднозначно разбиран) и красивата природа.
„И аз съм българин”
Има един много интересен момент в историята на Съединението, за който разказва в книгата си „Строители на съвременна България” Симеон Радев. Той се отнася до тогавашния губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и ролята му в това събитие. „На 9 часа вечерта ( на 5 септември – б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобшение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич сам лично повикал ординареца и му наредил веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.” При арестуването си той посреща през нощта въстаниците у дома си по халат с думите: „Ако съм изгубил всичко, то поне народът да спечели”. Два дни по-късно княз Александър Първи Батенберг с манифест утвърждава присъединяването на Източна Румелия и с нарочен манифест приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България.
Малко политици са си тръгнали от сцената с подобни думи.
„Посрещане на Княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г.”, худ. Пиетро Монтани
Духовно единение?
Насред ежедневната бедност и трудности, обхваналат ни духовна нищета е страховита. Напълно загубили вяра в политици, система и държава, обезверени, хората вече не се и опитват да закрепят счупените устои на държавата. Вече е по-лесно и смислено да се напусне държавата, отколкото да се положат усилия за нейното нормализиране. Разделяме се на тези отвън и на останалите вътре. Докога?
Във времена, когато териториалните граници са сигурни, несигурно се оказва духовното единство на живеещите в държавата. А всички искаме сходни неща – нормална полиция, нормална съдебна система, с нормално образование и нормални заплати.
Това не е ли достатъчно, за да се обединим и да заработим заедно, загърбвайки миналото в името на по-добро бъдеще? Защото сме преди всичко българи. И защото „съединението прави силата”.
