Голямата оперна певица Гена Димитрова си отиде от този свят на 11 юни точно преди десет години. Нейните изпълнения в десетки опери на Верди, Пучини, Маскано, Джордано остават в световното музикално наследство и продължават да вълнуват почитателите на оперното изкуство. Близките й споделят, че е била изключително скромна, жизнена и всеотдайна. Обичала е много учениците си и не е пестяла време и усилия, за да им предаде своя певчески опит и житейска философия.
На 11 юни от 19 ч. българската общност във Виена ще има възможността да се наслади на концертно изпълнение на операта „Набуко” на Верди със солисти двама от учениците на оперната ни прима – Петър Данаилов и Габриела Георгиева. Специално за Меланж Булгарен те споделиха свои спомени от срещите си и работата с Гена Димитрова.
Габриела Георгиева:
Запознах се с Гена Димитрова в началото на януари 2000г. Отидох при нея след един от спектаклите й на Джоконда в Софийската опера, за да я поздравя и да я помоля да ме прослуша. Бях завършила Музикалната академия в София (1998г.) като мецосопран, а през 1999 г. тенорът Петер Дворски ме определи като „вердиев сопран” и ме покани да открием заедно фестивала на негово име. По този повод трябваше да подготвя няколко сопранови арии и дуети и имах нужда от мнението и помощта на специалист. Затова се обърнах към Гена Димитрова. В началото тя доста рязко ми отговори: „Няма сопран или мецосопран. Пеенето е едно – или го можеш, или не го можеш.” Даде ми телефона си и ме покани на прослушване. Тя е човекът, който преобърна живота ми и ми помогна да намеря себе си като певец. Тя беше първата, която ми подаде ръка и ме представи в новото амплоа. С нея съм работила много арии и оперни партии, сред които сопрановата партия от “ Реквием“, Елизабет от “ Дон Карлос“, Аида от едноименната опера отново на Верди, Мадалена от “ Андре Шение“ на Джордано
Понякога и сега чувам гласа й как ми дава някои съвети. Имам записи от наши уроци и си ги пускам от време на време. Истината е , че тя беше като вулкан, който изригваше и ме затрупваше с информация. Често не можех да разбера на момента какво ми казва, а чак след време си давах сметка какво е имала впредвид. Някои неща осъзнавам до ден днешен. И сега има моменти, вече 10 год. след смъртта й, в които пеейки подскачам и сякаш ме удря ток и си казвам: „Ами да, точно това е искала да ми каже, как съм могла да не го разбера, толкова е просто и логично.“ Въобще, тя беше необятна като познания и искаше всичко, което знае да предаде на младите. Даваше с пълни шепи, даже много често повече от това, което можехме да“ смелим“ на съответния етап от нашето развитие.
Гена Димитрова ни учеше освен на вокална техника и на отговорност и професионално отношение към работата ни.
Сега вече, когато аз самата съм асистент в Държавната музикална академия, често я цитирам и се опитвам да внуша на студентите си тази отговорност и отдаденост към професията на оперния певец.
Петър Данаилов:
Моят разказ е малко по-различен от този на другите ми колеги и нейни ученици, защото говоря от позицията на човек, чиято съдба бе да стане роднина на тази невероятна жена. През пролетта на 1988-а Гена правеше голямо национално прослушване за своя майсторски клас в Софийска опера. Момичето, с което се срещах вече от около половин година, ми предложи да ме заведе при леля си за да ни запознае, тя да чуе гласа ми и да определи дали ставам за обучение по оперно пеене. На въпроса ми „Коя е леля ти?”, кротко ми бе казано, че тя се казва Гена Димитрова. До ден днешен този момент в живота ми е един от най-емоционалните въобще. Не можех да си представя дори, че така изведнъж ще трябва да изпея нещо на самата Гена Димитрова, а и да получа оценката й. Това се случи само след два дни, а след още два бях повикан на лична среща и първи урок в дома й в кв.Лозенец. Не бях на себе си от вълнение. Не знаех какви думи да подбера, за да благодаря и как да питам за заплащане, предполагайки, че ще е скъпо. „Маестра, благодарности от сърце, но какво дължа за…“, започнах аз, а с ведър смях Гена прегърна мен и приятелката ми и рече:“Аз не съм ви никаква маестра, бе деца. Аз съм ви леля и толкова. Ще ме наричаш лельо Гена. Да не съм чула нищо повече за пари!“, целуна ни и ни поведе да вечеряме заедно. Това са думите й, с които тя директно отключи сърцето ми. Бяха казани с толкова любов, топла усмивка и добрина, каквито не очаквах. Това беше и намигване с типичен за нея хумор и знак към връзката ни с племеницата й, която след години стана и моя съпруга. Тогава за първи път се усетих близък до Гена Димитрова. Беше ме харесала, беше ме одобрила, беше казала тежката си дума, че от мен се чака сериозна работа и че възлага големи надежди на гласа и таланта ми. Тя определи и при кого да уча, когато нея я няма. Лично раговаря с няколко души и каза, че ще уча в Музикалната академия при Сабин Марков. А той бе ангелоподобен човек.
Гена Димитрова следеше развитието на всичките си ученици до най-малка подробност. Знаеше къде са, какво правят в момента и им държеше сметка за всичко свързано с професионалното им изграждане. Беше наистина загрижен за тях учител. Но когато прослушваше някого беше точна, рязка и звучеше безкомпромисно. Каквото кажеше, тежеше на мястото си и бе защитено с примери и съвети. Да заслужиш одобрението и да си неин ученик бе наистина много трудно, особено за кандидатите за майсторски клас. Пращаше всеки, който не се справя с дихателните упражнения, на йога. Казваше: „Отиваш на йога. Там знаят как да дишат. Ще се научиш и след половин година те чакам пак на прослушване. Хубав глас, а не знае да диша. Не може така.“ Това бе едно от първите неща, които научих от нея – отношението към дихателните практики.
Гена беше безкрайно взискателна към детайла в изпълнението, текста и музицирането. Искаше да сме свободни в движението и то да не зависи от пеенето, както и обратно.
Приемеше ли някой, го приемаше на 100%. Той ставаше неин постоянен гост и приятел. Вратите на дома й бяха непрекъснато отворени за млади певци и за колеги от всякъде от целия свят. Работеше неуморно, а съветите и до ден днешен са в съзнанието ми.
Всичко на което ме е научила, сега моите ученици го получават чрез мен, разбира се, обогатено с личния ми опит от множеството спектакли, концерти и сцени, на които съм пял и играл. В деня, в който си замина от този свят, вече знаейки за смъртта й, трябваше да пея Евгени Онегин в операта в Бон. Светът се раздели с голямата Гена Димитрова, но животът продължава чрез изкуството й.
Вечери в памет на Гена Димитрова
На 11 юни от 18 ч. в залите на Българския културния институт „Дом Витгенщайн” във Виена ще бъде открита изложба с фотоси, проследяващи бляскавите изяви на певицата на световните сцени. Малко по-късно от 19 ч. публиката ще може да се наслади на концертно изпълнение на операта “Набуко” на Джузепе Верди с участието на Петър Данаилов и Габриела Георгиева (ученици на Гена Димитрова), Апостол Миленков, Алис Рат и Ивайло Михайлов.
На 12 юни от 19 ч. отново в БКИ”Дом Витгенщайн” ще бъде представен филмът на режисьора Дочо Боджаков “Гена – живот в образи”.
