Талантът не може да бъде задушен дори и в България
Интервю Елица Ценова
Жанина Драгостинова е родена през 1962 г. във Варна. Автор на книгите „Твоята история. 52 седмици от началото на 21 век“ и „Моята история. Де е България?“. Преводач от немски на „Измерването на света“ на Даниел Келман, „Нацистът и фризьорът“ на Едгар Хилзенрат, „Старият крал и неговото изгнание“ на Арно Гайгер, „Леа“ на Паскал Мерсие, „Изкуството на правилното мислене“ на Ролф Добели и мн.други. В момента сътрудничи на списанията „Биограф“ и „Еуропео“.
24 май е празник на буквите, на учениците, на учителите, писателите и журналистите. Като пишещ човек вярвате ли в силата на словото днес?
Да, вярвам. Наложи ми се да постоя седмица в болница и видях как след тежка операция хората живват както под влияние на медикаментите, така и под влияние на думите. На изречените с доброта думи! И като дойдат малко на себе си, първото, което хващат в ръка, е книга. Словото дава сила на слабия, а когато е притежание на силния, може да бъде използвано за утеха на слабия. Или за унищожението му. Но тъй като сега е празник, нека прескочим унищожителната му сила.
Героите на Вашите разкази са обикновени трудови хора. Как според Вас изглежда този празник през техните очи?
Вероятно имате предвид книгата „Твоята история. 52 седмици от началото на XXI“. Историите за нея са събирани преди 15 години, т.е. в началото на века, и някои от героите вече са покойници. За разлика от литературните герои документалните прототипи умират наистина. Останалите? Ще ми се да вярвам, че ще им е празнично, защото 24 май освен всичко друго е и празник, който неволно ни връща към детството. А кой не обича да се вижда млад и красив?
Макар че от години живеете във Виена, Вие следите активно случващото се в България. Как изглежда българският културен живот погледнат от вън?
Не живея чак толкова отдавна във Виена, освен това работя за български издателства и списания. Преди да се преместя във Виена, бях тук с тримесечна журналистическа стипендия, за да изследвам имигрантите, така че дойдох „теоретично“ подготвена. Колкото до изгледа на културния живот – отвън той е същият като отвътре: наличие на достатъчен творчески потенциал и уви, недостатъчен брой обучена публика. За да има културен живот, са необходими две страни – творци и възприематели. Да, изкуството въздейства емоционално, то влиза под кожата, но за да можем като зрители, слушатели, читатели да го оценим по достойнство, трябва да сме запознати и поне малко със съответната история и теория, а в последните години тъкмо тази подготовка (която не липсва на австрийската публика например) беше занемарена, както от образователната система, така и от медиите.
В последните години говорим за разпад на ценностите и духовно обедняване на нацията ни. Как и кой според Вас може да се противопостави на тези процеси?
Разпад – да, но на кои ценности? Ако това са ценностите от време на социализма, аз лично не жаля за тях. Вярно е, че моето поколение изпадна във вакуум през 90-те години на миналия век, тогава бяхме 30-годишни и може да се каже – в най-активната си възраст. Старата ценностна система (тази на родителите ни) вече не ни вършеше работа, но въпреки падането на Стената все още информацията за живота отвъд Желязната завеса беше ограничена. Движехме се пипнешком и много неща вършехме интуитивно. Това несъмнено се отрази на следващото поколение – децата ни, които тогава ние възпитавахме и които въвеждахме в свят, за който почти нищо не знаехме. Но и това вече е минало. Пред днешните млади хора не стои въпросът за преди и след Стената, за тях всичко е „след“. Да не говорим за това, че и интернет промени света до неузнаваемост. В този смисъл за сегашните младежи няма разпад, а по-скоро изграждане. Ние, по-възрастните, може и да не сме съгласни с техните нови ценности, но нямаме правото да ги ругаем, че са останали без ценности. Процесът е необратим и едва ли някой може да му противостои.
Оптимист ли сте за бъдещето на българската култура?
Аз бях формирана във времето на твърдите авторитети – писатели, художници, режисьори. Например, един от мотивите ми да кандидатствам навремето кинознание във ВИТИЗ беше да мога да гледам филмите на Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов и да ги слушам как говорят за киното, литературата, музиката… Днес подобна мотивация е немислима, времето на авторитетите е изтекло, но това едва ли е повод да си мисля, че светът е станал по-лош. Ако някой е роден, за да твори култура, той ще го направи. Талантът не може да бъде задушен дори и в България. Така че – оптимист съм.
Каква роля имат българските общности в чужбина в тази ситуация? Могат ли те да влияят на културния живот в България?
Ако човек е решил да устрои живота си в чужбина, едва ли го е направил с идеята да влияе на живота вътре в страната. Времето на задграничните бюра, струва ми се, е в историята. Разбира се, може да внася опит, ако има кой да го ползва. Отношението на българите в България към българите в чужбина се промени. От възторг от „успелите навън“ се мина през съмнението (Наистина ли толкова са успели или само се правят?), а напоследък властва мнението „Ти ли ще ми кажеш? Като знаеш толкова, ела и живей в България!“ Единствените, които все още се приемат безрезервно, сякаш са музикантите и оперните певци. Хората, които правят изкуство извън България, могат да гастролират в страната, да правят майсторски класове, курсове, четения… , но отвън да влияят директно върху културния живот – едва ли.
През последните години редица български автори намериха добър прием на Запад. Ще има ли сили съвременната българска литература да се наложи трайно на европейската сцена?
Все някой български автор някой ден ще се окаже на подходящото място в подходящото време. И ще има успех – месец, два, три, може би дори година. Помните ли кой взе Нобелова награда за литература преди 5 години? Или наградата на Франкфуртския панаир на книгата преди 7? А „Букър“ преди 2? Какво е трайно днес? Освен това не вярвам в чистите намерения на онзи, който пише за „европейската сцена“. Предпочитам автор, който пише за себе си, защото просто не може да не пише, защото ако не го прави, сърцето му ще се пръсне… Такъв писател все някога ще стигне и до признанието … на европейската сцена.
Вие сте преводач на книгата „Във времена на гаснеща светлина” на Ойген Руге, която излезе в България в началото на май. С какво историята на едно германско семейство може да докосне българския читател?
За мен това е романът на нашия преход, ако и действието да се развива в Германия. Разпознах се в него. Много се надявам и българският читател да го стори. Освен това Руге пише майсторски – жесток реализъм, живи диалози, брилянтна композиция и не на последно място завладяващ сюжет. Книгата е преведена вече на много езици и навсякъде е приета добре. Не виждам защо българският читател да направи изключение.
С бившите социалистически държави споделяме общо минало, но при все това се оказва, че знаем твърде малко един за друг. Мислите ли, че взаимното опознаване на европейските народи ще ги направи по-близки и каква е ролята на литературата в този процес?
Историята ни често е така еднаква, че чак е стряскащо. А е стряскащо, именно защото знаем малко един за друг и всеки се мисли за уникален. Има два начина да се опознаем: непосредствено, като пътуваме. И опосредствано – чрез книгите. Вторият начин е по-лесен и по-евтин.
И за да завършим с 24 май. Какво бихте пожелали на българските деца, които живеят в чужбина?
Като пораснат, да не съжаляват, че родителите им са направили този избор да ги изведат извън България. Да не се раздират между родина и чужбина и да не се чувстват като дърво без корен. Да живеят в свят, в който да могат да отидат където искат, когато искат. А докато дойде времето, когато сами ще решават накъде да поемат, да четат книги за широкия свят. На всякакви езици, включително и на български.
