Теорията за „жертвата“ като официален обяснителен модел
Текст Хайдемари Уул
Назаем от сп.“Либерален преглед“
На 19 август 1945 на виенския Шварценбергерплац е открит Паметник на загиналите войници от Червената армия. Празненствата по откриването дават възможност на политици от трите основателски партии на Втората република да изкажат възгледите си относно годините на националсоциализма [в Австрия]. Така например, по-късният канцлер Леополд Фигъл заявява: „В продължение на седем години австрийският народ изнемогваше под хитлеристката варварщина. Седем години австрийският народ беше поробен и потискан, никакво свободно слово или мнение, никакво изповядване на [различни] възгледи не беше възможно. Брутален терор и насилие принуждаваха хората да живеят в сляпо подчинение.[1]
Речта на Леополд Фигъл може да бъде разглеждана като образцов пример за себе-представянето на Австрия в рамките на теорията за жертвеността. Този исторически образ е основоположен за пръв път в акта на обявяване на независимост от 27 април 1945, когато съставеното от представители на Социалистическата партия (АСП), Народната партия (АНП) и Комунистическата партия (АКП) временно правителство обявява възстановяването на Демократична република Австрия. В този основателски документ на Втората република са формулирани някои от принципните положения по въпроса за съотговорността на Австрия към нацисткия режим. Чрез дословно позоваване на Московската декларация на Съюзниците от 30 октомври 1943, Австрия е обявена за „първата свободна страна, която падна жертва на хитлеристката агресия“, а „Присъединяването“ (Anschluss) от март 1938 е представено като окупация, която „беше наложена чрез военно-агресивни действия […] на доведения до беззащитност народ на Австрия“.[2]
Декларацията на независимостта съдържа обаче и подробни обяснения по въпроса за ангажимента на австрийците в германския вермахт. Тази точка е натоварена с известна експлозивност, тъй като в така наречената „клауза за споделена вина“ (Mitschuldklausel) от Московската декларация, на Австрия е посочена без каквито и да било уговорки отговорността за съучастието във войната на страната на хитлерова Германия.
На това временното правителство отговаря в Декларацията на независимостта с посочване на „факта, че националсоциалистическото правителство на Адолф Хитлер […] въвлече доведения до безсилие и безволие австрийски народ в една безсмислена и безнадеждна война, която никой австриец не е желал“.
Така наречената „Теория за жертвата“, която определя себевъзприятето на официална Австрия, като се започне с цитираната Декларация на независимост, чак до осемдесетте години, може да бъде обобщена по следния начин: през март 1938 Австрия е била окупирана по насилствен начин, а през април/май 1945 е била освободена от австрийските съпротивителни сили и Съюзниците. Годините от 1938 до 1945 са представени като чуждо господство и – що се отнася до австрийското участие – се възприемат като години на съпротива и потисничество, но преди всичко като борба за освобождението на Австрия.
Този възглед започва да определя политическата символика и представяне на нацисткото минало непосредствено след края на войната, и то във всички области на австрийския обществен живот: той е изразен още в австрийския национален герб – с решение от 1 май 1945 – на който приетият от Първата република орел се представя с разчупени окови, като символ на освобождението. Съответното разбиране за историята се подсилва от изграждането на паметници на жертвите на освободителната борба във Виена, но също и в останалите ландове на страната. Същата е ролята и на официалната антифашистка изложба „Никога да не се забравя“ във виенската художествена галерия от 1946, както и специално издадената от правителството „Червено-бяло-червена-книга“[3], чиято задача е да подкрепи Теорията за жертвата чрез „официални източници“ и да документира значението на австрийската съпротива. В главата „Австрийците и войната“ се обяснява: „Отношението на австрийското население към хитлеристката война беше отрицателно още от самото начало, освен като очакване това да бъде единствената възможност за неговото освобождение от нацисткото робство“ (Rot-Weiß-Rot-Buch 1946,94 f.).
Противоречията между тези твърдения и историческата реалност, включително и що се отнася до отрицанието на широко разпространеното съгласие с „Присъединяването“, до идентификацията с немския вермахт по време на Втората световна война и патологията на един агресивен антисемитизъм (Hanisch 2000, 11-25; Bukey 2001), не се нуждаят от някакви особени разяснения. Още при позоваването на Московската декларация става дума вече за инструментализация, тъй като решенията на конференцията на външните министри са предвидени не толкова като концепция за следвоенното устройство на Австрия, а по-скоро като един в крайна сметка не особено ефикасен пропаганден инструмент за подсилване на някаква австрийска съпротива (както се представя в изследванията на Х. Кайзерлинк и Гюнтер Бишоф – Keyserlingk 1988; Bischof 1999; 1993). И въпреки това позоваването на един жертвен статус, обоснован чрез международното право, се превръща в централна стратегия по време на преговорите около Държавния договор[4], в който се поддържа тезата че „[има съучастие от страна на отделни] австрийци, но не и на Австрия“. Според това виждане, тъй като през тези години не е имало австрийска държава и правителство, не може да има и споделена отговорност за престъпленията на нацисткия режим. По въпроса за участието във войната се защищава гледната точка, че австрийците, също като жителите на другите окупирани страни, са били принудени да „служат в омразната военна машина“ (Csáky 1980, 130). Както е добре известно, на австрийското правителство действително се удава да постигне премахването на клаузата за „споделената отговорност“ от Държавния договор (Stourzh 1985, 167).
И макар че със сключването на Държавния договор тази „историческа фикция“ вече е изгубила прагматичното си оправдание (Johnson 1987, 50), официалното (себе)представяне на страната продължава да се основава на мита за жертвеността чак до времето на дискусията Валдхайм[5], като по този начин в чужбина се създава един до голяма степен не подлаган на съмнение, положителен образ на Австрия. Международното внимание се концентрира върху ГФР, която, като страна-наследник на Третия райх поема отговорността за Холокоста и е принудена да провежда собствените си процеси на демократично превъзпитание пред лицето на една критично настроена общественост (Bergmann/Erb/Lichtblau 1995). Австрия, напротив, представя себе си като „първа жертва“, като „окупирана страна“, въпреки широкото участие на австрийски националсоциалисти в прогонването на около 120,000 и унищожението на около 65,000 австрийски евреи (през 1942 около 688,000 души, тоест около 8,2 процента от цялото население на страната, са членове на нацистката партия – Botz 1986; Safrian 1989, 47 ff.)[6], плюс водещата роля, която някои австрийци играят в нацисткия окупационен и унищожителен апарат. Например: Ернст Калтенбрунер, от 1943 „втори човек“ в апарата на СС след Химлер; Адолф Айхман и цяла група австрийци, които са директни организатори на „окончателното решение“ – сред тях Одило Глобок, отговорен за „операцията Райнхард“ (1,9 до 2,2 милиона еврейски жертви) и Франц Щангл, комендант на концлагерите Собибор и Треблинка – всички те възприемани от световната общественост като германци, а не като австрийци (Botz 1986, 28; Black 1991; Sereny 1997). Съдебният процес над Адолф Айхман (1961) се превръща в ключово събитие за [западно]германското преработване на нацисткото минало, както и основен импулс за предизвикалото огромен обществен отзвук съдебно преследване на
нацистки военнопрестъпници в западногерманските съдилища, в така наречените „Франкфуртски-Аушвиц-процеси“ (Laimn 1961; Steinbach 1981,52 f.). В Австрия, напротив, подобни съдебни процеси често водят до оправдателни присъди, а свидетелите, участващи в тях, стават обекти на публично осмиване. (Tramontana 1979; Wiesenthal 1967; Grabitz 1994).
Теорията за жертвата обаче не се ограничава само до някаква политика на символите, но води и до напълно конкретни мерки в начина, по който се подхожда към жертвите и извършителите, преди всичко що се касае до политиката на обезщетения и помирение, както и денацификацията на страната. След един много кратък период на по-сериозно прочистване на обществения живот от бивши националсоциалисти, денацификацията в Австрия много скоро започва да се определя от опити за оправдание и интеграция – още през 1946 г. около 90 процента от тях са класифицирани като „слабо отговорни“ (minder belastet) (Blänsdorf 1987). В същото време австрийската политика по отношение на обезщетенията на еврейските жертви е широко определяна от защитните стратегии на Теорията за жертвата. Когато, след сключването на Закона за обезщетенията на еврейските жертви в ГФР (1953), Конференцията за еврейски искове срещу Германия, отправя подобни искания и срещу Австрия, австрийското правителство се прикрива чрез аргумента и позицията, че Австрия, като окупирана от германците страна, не може да бъде задължена да изплаща обезщетения, тъй като престъпленията са извършвани от германци, а не от австрийци[7]. Едва след като е поставено под натиск от международната общественост и Съвета на съюзниците, правителството се съгласява да изплати определени репарации, без обаче да се приема
принципа на отговорността (Bailer 1993, 77-98).
[…]
Позицията, определяна от Теорията за жертвата продължава да определя официалното отношение към нацисткото минало чак до 1980-те години, макар че тя има толкова малко общо с историческата истина и спомените на огромната част от австрийците. Всъщност Австрия разглежда годините на нацисткото господство като част от немското, а не от своето собствено минало. За разлика от ГФР, където времето на нацизма бива „интернализирано“ (овътрешностено) като отрицателен ориентир, в Австрия националсоциализмът е „екстернализиран“ (овъншностен) като историческа фаза на чуждо господство, той се разглежда като нещо, наложено отвън, за което австрийците не носят никаква отговорност (Lepsius 1989). Същото важи и за Втората световна война: в едно от стандартните австрийски исторически произведения, „История на Австрия“ от Ернст Йозеф Гьорлих и Феликс Романик, по този повод се казва следното: „Втората световна война е част от световната история, но тя не е част от реално-австрийския разказ. Това не е австрийска война; Австрия като държава не взема участие в него“ (Görlich/Romanik 1970, 551).
Възпоменаването на падналите във войната като антитеза на Теорията за жертвата
Цялата аргументация в подкрепа на собствената жертвеност, описана дотук, представлява обаче само една от страните на австрийската историческа политика, а именно официалното (себе)представяне във външнополитическата област, а също и в учебниците по история и други официални публикации (Utgaard 1997). Във вътрешнополитическата област обаче е налице едно напълно различно отношение, и то само няколко години след края на войната. Заедно с все по-голямото облекчаване на отношенията със западните Съюзници тук значителна роля играе и ескалацията на Студената война, а именно – бившите националсоциалисти са напълно в състояние да се идентифицират с вражеския образ на Съветския съюз (Bischof 1999; Sclnnidl 2000). Между двете най-големи партии започва една „недостойна борба за гласовете на Някогашните“ (по думите на австрийския историк Рудолф Нек).
Но борбата за гласовете на бившите нацисти не е единствената форма, която този ревизионизъм придобива. Освен нея по това време започва да се оформя един определен обрат в историческата политика, преди всичко що се отнася до оценката на съпротивителното движение и службата на австрийци в немския вермахт. Само няколко години по-късно позоваването на австрийското съпротивително движение излиза от мода и се използва най-вече от някои част на Австрийската социалистическа партия, основно обаче от страна на Австрийската комунистическа партия (Garscha/Kuretsidis-Haider 1993). Най-ясно и отчетливо всички тези промени се отразяват върху сферата на възпоменаването и издигането на паметници (Gärtner/Rosenberger 1991; Uhl 1994; 2000a; 2001; Menkovic 1999; Perz 2001). А именно: паметници на участници в съпротивата стават почти невъзможни извън Виена и още от средата на 1950-те започват да се разглеждат като инструменти на „комунистическа пропаганда“[8]. За сметка на това обаче в цялата страна започват да се появяват все повече паметници на загиналите във войната австрийски войници. Тази култура на паметта, която първоначално се възприема не като подразбираща се от само себе си, а като един вид парадигмална промяна в отношението към нацисткото минало, постепенно се превръща в символ не само на почит пред падналите, но и като обществено признание към войниците, а заедно с него – и на реабилитация за оцелелите участници във войната. След 1949/50 тази култура на възпоменаването се превръща в един вид норма на колективната памет. През 1950-те години в почти всяка австрийска община се издигат паметници на падналите във Втората (или Първата) световна война войници.[9] Това ново движение в културата на паметта се носи основно от т. нар. „Другарски съюз“ – обединение на ветераните от войните, в което участват войници и от двете световни войни, и което си поставя като изрична задача „създаването на положителен образ на войниците от Втората световна война“[10].
[…]
В същото време, в което отделните австрийски ландове издигат паметници на падналите войници, започват да се разрушават паметници, посветени на жертвите на Холокоста, като например паметника от концлагера Ебензее или гробното място на концлагеристите от Свети Флориан (Seiler 1997).
[…]
В една опростена и резюмирана форма противоречивите исторически повествования, които определят „австрийската памет“ през първите следвоенни години, могат да бъдат характеризирани по следния начин: от началото на 1950-те години в Австрия се оформя едно противоречиво разбиране за историята, един вид „double speak“. Навън Австрия представя себе си като първа жертва и – чрез позоваване на съпротивата – като анти-нацистка държава. Вътре в самата страна обаче паметта за съпротивата, но преди всичко престъпленията на нацисткия режим, са маргинализирани или охулени като „комунистически машинации“. Докато в хода на преговорите около Държавния договор се настоява за премахване на клаузата за съ-виновност (с аргумента, че австрийците, също като жителите на другите окупирани страни, са били принудени „да служат в омразната военна машина“), то при освещаването на паметници на загинали войници австрийските политици държат речи, в които изказват благодарността си за „изпълняването на дълга“ и „готовността за жертва“ при защитата на родината. И отново – когато е поставен въпроса за исковете за материално обезщетение за еврейските жертви на режима – те са отказани чрез позоваване на теорията за жертвата, според която след март 1938 не е съществувала никаква австрийска държава или австрийско правителство.
Противоречиви култури на паметта
От средата на 1960-те години в Австрия започва да се забелязва една нова тенденция, свързана с частична трансформация на историческото осъзнаване. В хода на смяната на поколенията и в двете големи партии започват да се развиват нови политически модели. Границите между политическите лагери започват да се размиват, появяват се нови ключови фрази като „модернизация“ и „демократизация“, които до голяма степен определят духа на „епохата Крайски“[11].
[…]
Във връзка с аферата около Тарас Бородайкевич за пръв път започват да се очертават по-ясно процесите във връзка с променената култура на паметта. На двадесетата годишнина от освобождението, през 1965, във Външната крепостна врата (Виена) за пръв път се освещава т. нар. „Почетна крипта“ (Weiheraum), посветена на борците от Съпротивата. В политическите речи по повод годишнината се откриват недвусмислени заявления на разграничение от каквито и да било опити за омаловажаване наследството на националсоциализма – допълнително подсилени от шока във връзка с първата жертва на политически сблъсъци във Втората република.[12]
Като символичен жест на официална Австрия освещаването на тази крипта маркира края на една фаза oт развитието на Втората република, определяна от опити за търсене на оправдателни обяснения за поведението за бившите националсоциалисти.
[…]
Разпадането на тезата за жертвеността във връзка с „дебата Валдхайм“
И все пак, реалната конфронтация на австрийската общественост с нейното нацистко минало започва едва с началото на случая Валдхайм. Забележката на бившия генерален секретар на ООН относно изпълняването на дълга – „По време на войната не съм вършил нищо друго освен онова, което са вършили стотици хиляди други австрийци, а именно да изпълнявам дълга си като войник“ – с един удар довежда до съзнанието на австрийската общественост противоречията на австрийската историческа политика, и преди всичко основното от тях: [липсата на] публично осъждане на военната служба в германския вермахт.
Този конфликт не може да бъде разглеждан в подробности тук (Born 1987; Wodak et al. 1990; Mitten 1992a, Gelder 1997), ето защо ще проследим само неговите дългосрочни последствия. Дебатът Валдхайм води до прекъсване на традиционното историческо представяне в Австрия и променя публичните възгледи относно националсоциалистическото минало на страната. Всичко това става видимо преди всичко в две основни области: в историческата наука, където може да се говори за истинска парадигмална промяна, и в обществено-политическия разговор, който започва да се определя от една нова и различна чувствителност в оценката на нацисткото минало.
В историческата наука за пръв път в центъра на вниманието е поставен на централно място въпроса за „ролята на Австрия при зараждането и функционирането на националсоциализма“ (Botz 1987, 146). След 1986 г. „координатната система на историческия анализ“ (Hanisch 1996, 38) е променена по такъв начин, че интереса на младото поколение историци се обръща все повече към „слепите петна“ и „табуизираните теми“ в австрийската историография. Като такива могат да бъдат посочени например:
– двойствеността на „Присъединяването“, което далеч не се ограничава до военна окупация „отвън“, но вече се разбира и като „един вид завземане на властта от националсоциалистите отвътре“ (Botz 1989, 108 f.);
– австрийското съучастие в престъпленията на националсоциализма (Freund/Perz 1988; Freund 1989; Manoschek 1995c);
– австрийското участие, на водещо място, в унищожението на евреите (Safrian 1995), но също и ежедневния антисемитизъм при такива събития като масовите насилия над евреи през март 1938 и ноемврийския погром от 1938 (Safrian/Witek 1988; Schmid/Streibel 1990);
– прикритият антисемитизъм от годините след 1945 (Knight 2000; Rathkolb 1989; Embacher 1995; Etzersdorfer 1995);
– ролята на вермахта, преди всичко в „унищожителната война“ срещу Съветския съюз и на Балканите (Manoschek 1999; Manoschek/ Safrian 2000; Heer/Naumann 1995).
Също и на нивото на политическия дискурс някои изявления на водещи представители на Републиката дават основания да се говори за определена ерозия на „тезата за жертвата“, в полза на една нова „теза на отговорността“. Това ново признание за „тъмните страни“ на собственото минало изхожда от това, че Австрия като държава действително е станала „първа жертва“, но самите австрийци далеч не са били само жертви, но и
извършители – „някои от най-злите бандити на нацистката диктатура“, по думите на австрийския президент Томас Клестил от речта, държана пред израелския Кнесет през 1994 г.[13]Признанието на отговорността се основава на новото разбиране, че националсоциализмът е част от „собствената“ история и че Втората република носи поне морална отговорност за австрийското участие в престъпленията на националсоциализма и унищожението и прогонването на еврейските жители на страната. Това признание, както и свързаната с него молба за извинение към жертвите, е една от най-съществените части от консенсуса, формулиран най-отчетливо сред социалдемократическите среди в Австрия, но също и от страна на църквата.
По повод годишнината от „присъединяването“ през март 1988 за пръв път е изказано и официално извинение от страна на „република Австрия за извършените от австрийци престъпления на националсоциализма“ (цитат от телевизионната реч на президента Валдхайм.[14]) Оттогава насам изискването „да живеем с истината за нашата история, както с нейните светли, така и с мрачните ѝ часове“ (президентът Клестил в речта си по случай встъпване в длъжност)[15] се изказва последователно в множество различни политически заявления. […] Допитванията до общественото мнение показват, че тези изявления се приемат с голямо съгласие: заявлението на бундесканцлера Враницки в Ерусалим (1993), че Австрия носи колективна отговорност за престъпленията на националсоциализма, е прието със съгласие от 81 процента от анкетираните, докато само 17 процента го отхвърлят.[16] Тези промени в обществените умонагласи са съпровождани от съответни мерки за материална компенсация:
през 1995 е учреден един „Национален фонд на Република Австрия за жертвите на националсоциализма“, който трябва да бъде разбиран като „жест на извинение, утешение и респект“ (по думите на президента Хайнц Фишер).[17] През есента на 1998 е създадена специална комисия от историци, чиято задача е да оцени размерите на отнемане на имущество на територията на Република Австрия по времето на нацисткия режим, както и евентуалните реституции и обезщетения, свързани с него.[18]
През 1990-те години тези нови разбирания за нацисткото минало започват да придобиват символична форма като част от културната памет. През ноември 1997, като следствие от съвместна инициатива на трима австрийски президенти и петима водещи членове на Националния съвет[19], е взето решение да се учреди специален Ден в почит на жертвите на националсоциализма, на 5 май, деня на освобождението на концентрационния лагер Маутхаузен.[20] Издигането на Холокост-мемориала на виенския Еврейски площад, както и някои други местни инициативи за изграждане на паметни места, много от тях в провинцията показват, че „тезата за отговорността“ не се ограничава единствено до Виена, тоест до „официална Австрия“, но е възприета политически и в по-малките населени места.
Библиография
Bailer, Brigitte (1993). Wiedergutmachung kein Thema. Österreich und die Opfer des Nationalsozialismus, Wien.
Bailer-Galanda, Brigitte (1995). Haider wörtlich. Führer in die Dritte Republik, Wien.
Bergmann, Werner/Rainer Erb/Albert Lichtblau (Hg.) (1995). Schwieriges Erbe. Der Umgang mit Nationalsozialismus und Antisemitismus in Österreich, der DDR und der Bundesrepublik Deutschland, Frankfurt a.M./New York (= Schriftenreihe des Zentrums für Antisemitismusforschung 3).
Bergmann, Werner/Rainer Erb/Albert Lichtblau (1995). Einleitung. Die Aufarbeitung derNS-Vergangenheit im Vergleich: Österreich, die DDR und die Bundesrepublik Deutschland, in: Bergmann/Erb/Lichtblau (Hg.). a.a.O., 11-17.
Bischof, Günter (1993). Die Instrumentalisierung der Moskauer Erklärung nach dem 2. Weltkrieg, in: Zeitgeschichte. 29 (11/12). 345-366.
Bischof, Günter (1999). Austria and the First Cold War, 1945-55: The Leverage of the Weak, Basingstoke (= Cold War history series).
Black, Peter (1991). Ernst Kaltenbrunner. Vasall Himmlers: Eine SS-Karriere, Paderborn.
Blänsdorf, Agnes (1987). Zur Konfrontation mit derNS- Vergangenheit in der Bundesrepublik, der DDR und in Österreich: Entnazifizierung und Wiedergutmachungsleistungen, in: Aus Politik und Zeitgeschichte. Beilage zur Wochenzeitung Das Parlament, В 16-17. 3 18У
Blänsdorf, Agnes (1995). Die Einordnung derNS-Zeit in das Bild der eigenen Geschichte. Österreich, die DDR und die Bundesrepublik Deutschland im Vergleich, in: Bergmann/Erb/Lichtblau (Hg.), a.a.O., 18- 48.
Boni, Hanspeter (1987). Für die Richtigkeit Kurt Waldheim, München.
Botz, Gerhard (1986). Eine deutsche Geschichte 1938 bis 1945? Österreichische Geschichte zwischen Exil, Widerstand und Verstrickung, in: Zeitgeschichte, 14 (1). 19-38.
Botz, Gerhard (1987). Österreich und die NS-Vergangenheit. Verdrängung, Pflichterfüllung, Geschichtsklitterung, in: Dan Diner (Hg.): Ist der Nationalsozialismus Geschichte? Zu Historisierung und Historikerstreit. Frankfurt a.M.. 141-152. 276- 279.
Botz, Gerhard (1989). War der „Anschluß“ erzwungen?, in: Felix Kreissler(Hg.): Fünfzig Jahre danach. Der „Anschluß“ von innen und außen gesehen, Wien/ Zürich. 97-119.
Botz, Gerhard (1990). Eine neue Welt, warum nicht eine neue Geschichte? Österreichische Zeitgeschichte am Ende ihres Jahrhunderts, in: Österreichische Zeitschrift für Geschichtswissenschaften, 1 (3), 49-96.
Botz, Gerhard/Gerald Sprengnagel (Hg.) (1994). Kontroversen um Österreichs Zeitgeschichte. Verdrängte Vergangenheit, Österreich-Identität, Waldheim und die Historiker, Frankfurt a.M./New York (= Studien zur Historischen Sozialwissenschaft 13).
Bourdieu, Pierre (1993). Über einige Eigenschaften von Feldern, in: PierreBourdieir. Soziologische Fragen, Frankfurt a.M., 107-114.
Bukey, Evan Burr (2001). Hitlers Österreich. „Eine Bewegung und ein Volk“, Hamburg.
Burger, Rudolf (2000). Austromanie: der antifaschistische Karneval, in: Merkur. Deutsche Zeitschrift für europäisches Denken, 54 (5), 379-393.
Burke, Peter (1991). Geschichte als soziales Gedächtnis, in: Aleida.4ün/a?;?;/Dietrich Elarth (Hg.): Mnemosyne. Formen und Funktionen der kulturellen Erinnerung. Frankfurt a.M., 289-304.
Csáky, Eva-Marie (1980). Der Weg zu Freiheit und Neutralität. Dokumentation zur österreichischen Außenpolitik 1945-1955. Wien.
Czernin, Hubertus (Hg.) (2000). Wofür ich mich meinetwegen entschuldige. Haider, beim Wort genommen, Wien.
Diem, Peter (1995). Die Symbole Österreichs. Zeit und Geschichte in Zeichen, Wien.
Diner, Dan (Hg.) (1988). Zivilisationsbruch. Denken nach Auschwitz, Frankfurt a.M.
Dokumentationsarchiv des österreichischen Widerstan- des/Bundesministerium für Unterricht, Kunst und Sport (Hg.) (1989). Österreicher und der Zweite Weltkrieg, Wien.
Dokumentationsarchiv des österreichischen Widerstandes (Hg.) (1998). Gedenken und Mahnen in Wien 1934-1945. Gedenkstätten zu Widerstand und Verfolgung, Exil, Befreiung, Wien.
Embacher, Helga (1995). Neubeginn ohne Illusionen. Juden in Österreich nach 1945, Wien.
Etzersdorfer, Irene (1995). Arisiert. Eine Spurensicherung im gesellschaftlichen Untergrund der Republik, Wien.
Fein, Erich (1975). Die Steine reden. Gedenkstätten des österreichischen Freiheitskampfes. Mahnmale für die Opfer des Faschismus. Eine Dokumentation, Wien.
Fleischhacker, Michael (2001). Wien, 4. Februar 2000 oder Die Wende zur Hysterie, Wien.
Forum politische Bildung (Hg.) (1999). Wieder gut machen? Enteignung, Zwangsarbeit, Entschädigung, Restitution, Innsbruck/Wien (= Informationen zur politischen Bildung, Sonderband).
Fraenkel, Josef (Hg.) (1967). The Jews of Austria, London.
Freund, Florian/Bertrand Per: (1988). Das KZ in der „Serbenhalle“. Zur Kriegsindustrie in Wiener Neustadt, Wien.
Freund, Florian (1989). Arbeitslager Zement. Das Konzentrationslager in Ebensee und die Raketenrüstung, Wien.
Gärtner, Reinhold/SieglindeRo5e?; èe7^e7′(1991). Kriegerdenkmäler. Vergangenheit in der Gegenwart, Innsbruck.
Garscha, Winfried R./Claudia Kuretsidis-Haider (1993). Die Rolle des antifaschistischen Widerstands in der Politik der KPÖ nach 1945 vor dem Hintergrund der „Vergangenheitsbewältigung“ in Österreich, Wien (Projektbericht).
Gauß, Karl Markus (2000). Mein verkehrtes Jahr 2000, in: Der Standard, 30./31.12.
Gehler, Michael/Hubert Sichtiger (Hg.) (1995). Politische Affären und Skandale in Österreich. Von Mayerling bis Waldheim, Thaur/Wien/München.
Gehler, Michael (1997). Die Affäre Waldheim: Eine Fallstudie zum Umgang mit der NS-Vergangenheit in den späten achtziger Jahren, in: Rolf Steiningerl Michael Gehler (Hg.): Österreich im 20. Jahrhundert, Bd. 2. Vom Zweiten Weltkrieg bis zur Gegenwart, Wien, 355^114.
Görlich, Ernst Joseph/FelixRon/a?;/A'(1970). Geschichte Österreichs, Innsbruck.
Grabitz, Helge (1994). Die Verfolgung von NS-Verbrechen in der Bundesrepublik Deutschland, der DDR und Österreich, in: Rolf Steininger(Hg.): Umgang mit dem Holocaust. Europa – USA – Israel, Wien/ Köln/Weimar, 198-220.
Haas, Hanns (2000). Der „Anschluß“, in:Tálos/Hanisch/Neugebauer/Sieder (Hg.), a.a.O., 26-54.
Hanisch, Ernst (1994). Der lange Schatten des Staates. Österreichische Gesellschaftsgeschichte im 20. Jahrhundert, Wien (= Österreichische Geschichte 1890- 1990).
Hanisch, Ernst (1996). Die Präsenz des Dritten Reiches in der Zweiten Republik, in: Wolfgang Kos/Georg Rigele (Hg.): Inventur 45/55. Österreich im ersten Jahrzehnt der Zweiten Republik, Wien, 33-50.
Hanisch, Ernst (2000). Der Ort des Nationalsozialismus in der österreichischen Geschichte, in: Tálos/Hanisch Neugebauer/Sieder (Hg.), a.a.O., 11-25.
Heer, Hannes/Klaus Naumann (Hg.) (1995).
Vernichtungskrieg. Verbrechen der Wehrmacht 1941 bis 1944, Hamburg.
Hindels, Josef (1987). Nazivergangenheit und Gegenwart, in: Zukunft 9, 20-22.
Hödl, Sabine/Eleonore Lappin; (Hg.) (2000). Erinnerung als Gegenwart. Jüdische Gedenkkulturen, Berlin/ Wien.
Jellinek, Gustav (1967). Die Geschichte der österreichischen Wiedergutmachung, in: Josef Fraenkel (Hg.): The Jews of Austria, London.
Johnson, Lonnie R. (1987). Die österreichische Nation, die Moskauer Deklaration und die völkerrechtliche Argumentation. Bemerkungen zur Problematik der Interpretation der NS-Zeit in Österreich, in: Dokumentationsarchiv des österreichischen Widerstandes (Hg.): Jahrbuch 1988, Wien, 40-54.
Joskowicz, Alexander (2000). Identität, Macht, Erzählung. Der Nationalsozialismus in österreichischen Erinnerungsdiskursen der fünfziger und sechziger Jahre, Dipl.Arb., Wien.
Judt, Tony (1993). Die Vergangenheit ist ein anderes Land. Politische Mythen im Nachkriegseuropa, in: Transit 6, 87-120.
Kasemir, Gérard (1995). Spätes Ende für „wissenschaftlich“ vorgetragenen Rassismus. Die Affäre Borodajkewycz, in: Gehler/Sickinger(Hg.), a.a.O., 486-501.
Keyserlingk, RobertH. (1988). Austria in World War II. An Anglo-American Dilemma, Kingston/Montreal.
Klamper, Elisabeth (1997). „Ein einig Volk von Brüdern“. Vergessen und Erinnern im Zeichen des Burgfriedens, in: Zeitgeschichte, 24 (5/6), 170-185.
Knight, Robert (Hg.) (22000). „Ich bin dafür, die Sache in die Länge zu ziehen.“ Die Wortprotokolle der österreichischen Bundesregierung von 1945 bis 1952 über die Entschädigung der Juden, Wien/Köln/Weimar. (4988).
Kos, Wolfgang (1994). Die Schau mit dem Hammer. Zur Planung, Ideologie und Gestaltung der antifaschistischen Ausstellung „Niemals Vergessen!“, in: Wolfgang Kos/ Eigenheim Österreich. Zu Politik, Kultur und Alltag nach 1945, Wien, 7-58.
Kos, Wolfgang/Georg Rigele (Hg.) (1996). Inventur 45/ 55. Österreich im ersten Jahrzehnt der Zweiten Republik, Wien.
Lamm, Hans (Hg.) (1961). Der Eichmann-Prozeß in der deutschen öffentlichen Meinung. Eine Dokumentensammlung, Frankfurt a.M.
Lauber, Wolfgang (1987). Wien. Ein Stadtführer durch den Widerstand 1934-1945, Wien/Köln/Graz.
Lepsius, M. Rainer (1989). Das Erbe des Nationalsozialismus und die politische Kultur der Nachfolgestaaten des „Großdeutschen Reiches“, in: Max Haller/Hans-Joachim Hoffinann-Nowotny/Wolfgang Zapf (Hg.): Kultur und Gesellschaft. Verhandlungen des 24. Deutschen Soziologentags, des 11. Österreichischen Soziologentags und des 8. Kongresses der Schweizerischen Gesellschaft für Soziologie in Zürich 1988, Frankfurt a.M./New York, 247-264.
Manoschek, Walter (1995a). Verschmähte Erbschaft. Österreichs Umgang mit dem Nationalsozialismus 1945 bis 1955, in: Reinhard Sieder/HeinzSteinert/Emmerich Tälos (Hg.): Österreich 1945-1995. Gesellschaft – Politik – Kultur, Wien, 94-106.
Manoschek, Walter (1995b). „Aus der Asche des Krieges wieder auferstanden“. Skizzen zum Umgang der Österreichischen Volkspartei mit Nationalsozialismus und Antisemitismus nach 1945, in:Bergmann/Erb/ Lichtblau (Hg.), a.a.O., 49-64.
Manoschek, Walter (1995c). „Serbien ist judenfrei!“. Militärische Besatzungspolitik und Judenvernichtung in Serbien 1941/42, 2. Auflage, München.
Manoschek, Walter (1999). Kraljevo – Kragujevac – Kalavryta. Die Massaker der 717. Infanteriedivision bzw. 117. Jägerdivision am Balkan, in: Loukia Droulia/Hagen Fleischer (Hg.), Von Lidice nach Kalavryta. Widerstand und Besatzungsterror, Berlin, 93-104.
Manoschek, Walter/Hans Safrian (2000). Österreicher in der Wehrmacht, in: TälosHanisclv’Neugebauer/ Sieder, a.a.O., 123-158.
Menkovic, Biljana (1999). Politische Gedenkkultur. Denkmäler – Die Visualisierung politischer Macht im öffentlichen Raum, Wien.
Mitten, Richard (1992a). The Politics of Prejudice. The Waldheim Phenomenon in Austria, San Francisco/ Oxford.
Mitten, Richard (1992b). Die „Judenfrage“ im Nachkriegsösterreich. Probleme der Forschung, in: Zeitgeschichte. 19 (11/12). 356-367.
Neues Österreich (Hg.) (o.J.). Pflichterfüllung. Ein Bericht über Kurt Waldheim. Wien.
Pelinka, Anton (1993). Vom Umgang mit der Geschichte. Denkmäler und historische Erinnerung in der Zweiten Republik, in: Bundesministerium für Unterricht und Kunst. Abt. f. Politische Bildung (Hg.): Denkmal und Erinnerung. Spurensuche im 20. Jahrhundert. Anregungen für Schülerinnen- und Schülerprojekte. Wien (= Informationen zur Politischen Bildung. Sonderheft). 14-18.
Per:, Bertrand (2001). „Selbst die Sonne schien damals ganz anders…“ Die Entstehung der KZ-Gedenkstätte Mauthausen 1945-1970. in: Uhl (Hg.). a.a.O. (im Erscheinen).
Rabinovici, Doron (2001). Ein österreichisches Paradoxon. in: Der Standard. 20./21.1.
Rathkolb, Oliver (1989). Zur Kontinuität antisemitischer und rassischer Vorurteile in Österreich 1945/50. in: Zeitgeschichte. 16 (5). 167-179.
Rot-Weiß-Rot-Buch (1946). Gerechtigkeit für Österreich! Darstellungen. Dokumente und Nachweise zur Vorgeschichte und Geschichte der Okkupation Österreichs. Nach amtlichen Quellen. Erster Teil. Wien.
Rust, Holger (1988). Aus der Geschichte lernen? Zur Bereitschaft der Österreicherinnen, sich mit dem „Anschluß“ zu beschäftigen, in: Medien-Journal. Infonnationen aus Medienarbeit und -forschung, 12 (4) (1938 in den 88er Medien). 162-171.
Safrian, Hans/Hans Witek(1988). Und keiner war dabei. Dokumente des alltäglichen Antisemitismus in Wien 1938. Wien.
Safrian, Hans (1989). Österreicher in der Wehrmacht, in: Dokumentationsarchiv des österreichischen Wi- derstandes/Bundesministerium für Unterricht. Kunst und Sport (Hg.): Österreicher und der Zweite Weltkrieg. Wien. 39-58.
Safrian, Hans (1995). Eichmann und seine Gehilfen. Frankfurt a.M.
Scharsach, Hans-Henning/Kurt Kuch (2000). Haider. Schatten über Europa. Köln.
Schmid, Kurt/Robert Streibel (Hg.)(1990). Der Pogrom 1938. Judenverfolgung in Österreich und Deutschland. Wien.
Schmidt, Erwin A. (Hg.) (2000). Österreich im frühen Kalten Krieg 1945-1958. Spione. Partisanen. Kriegspläne. Wien.
Seiler, Dietmar (1997). Im Labyrinth der Geschichtspolitik. Die Erinnerung an die Shoa im öffentlichen österreichischen Gedächtnis, in: Zeitgeschichte. 24 (9/10). 281-301.
Sereny, Gitta (1997). Am Abgrund: Gespräche mit dem Henker. Franz Stangl und die Morde in Treblinka. München.
Sima, Valentin (2001). Ulrichsberg, in: Uhl (Hg.). a.a.O. (im Erscheinen).
Sotill, Wolfgang (2001). Es gibt nur einen Gott und eine Menschheit. Graz und seine jüdischen Bürger. Graz.
Spann, Gustav (1986). Zur Geschichte des österreichischen Nationalfeiertages. in: Bundesministerium für Unterricht. Kunst und Sport. Abteilung für Politische Bildung (Hg.): 26. Oktober. Zur Geschichte des österreichischen Nationalfeiertages. Wien. 27-34.
Spann, Gustav (1994). Zur Geschichte von Flagge und Wappen der Republik Österreich, in: Norbert Leser! Manfred Wagner (Hg.): Österreichs politische Symbole. Historisch, ästhetisch und ideologiekritisch beleuchtet. Wien/Köln/Weimar.
Steinbach, Peter (1981). Nationalsozialistische Gewaltverbrechen. Die Diskussion in der deutschen Öffentlichkeit nach 1945. Berlin.
Steininger, Rolf (Hg.) (1994). Umgang mit dem Holocaust. Europa – USA – Israel. Wien/Köln/Weimar.
Stiefel, Dieter (1981). Entnazifizierung in Österreich. Wien/München/Zürich.
Stourzh, Gerald (31985). Geschichte des Staatsvertrages 1945-1955. Österreichs Weg zur Neutralität. Graz/Wien/Köln. (4975).
Tálos, Enmierich/Ernst Hanisch /Wolfgang Neugebauer! Reinhard Sieder(Hg.) (2000). NS-Herrschaft in Österreich. Ein Handbuch. Wien. (4988).
Tramontana, Reinhard (1979). Spruch heil. NS-Prozesse in der Zweiten Republik, in: Profil. 18.4.. 25-28.
Uhl, Heidemarie (1992). Zwischen Versöhnung und Verstörung. Eine Kontroverse um Österreichs historische Identität fünfzig Jahre nach dem Anschluß. Wien/Köln/Weimar.
Uhl, Heidemarie (1994). Erinnern und Vergessen. Denkmäler zur Erinnerung an die Opfer der nationalsozialistischen Gewaltherrschaft und an die Gefallenen des Zweiten Weltkriegs in Graz und in der Steiermark. in: Stefan RiesenfellnerlHeidemarie Uhl (Hg.): Todeszeichen. Zeitgeschichtliche Denkmalkultur in Graz und in der Steiermark vom Ende des 19. Jahrhunderts bis zur Gegenwart. Wien/Köln/Weimar. 111-195.
Uhl, Heidemarie (2000a). Transformationen des österreichischen Gedächtnisses. Geschichtspolitik und Denkmalkultur in der Zweiten Republik, in: Tel Aviver Jahrbuch für deutsche Geschichte. 29 (Geschichte denken: Philosophie. Theorie. Methode). 317-341.
Uhl, Heidemarie (2000b). Gedächtnisraum Graz. Zeitgeschichtliche Erinnerungszeichen im öffentlichen Raum von 1945 bis zur Gegenwart, in: Sabine Hödl/ Eleonore Lappin (Hg.): Erinnerung als Gegenwart. Jüdische Gedenkkulturen. Berlin/Wien. 211-232.
Uhl, Heidemarie (2001). Denkmalkultur und Zeitgeschichte in der Zweiten Republik, in: Uhl (Hg.). a.a.O. (im Erscheinen).
Uhl, Heidemarie (Hg.) (2001). Steinernes Bewußtsein. Die öffentliche Repräsentation staatlicher und nationaler Identität Österreichs in seinen Denkmälern, Bd. 2., Wien/Köln/Weimar (im Erscheinen).
Utgaard, Peter Michael (1997). Forgetting the Nazis: Schools, Identity, and the „Austria-as-Victim“ Myth since 1945. phil. Diss., Washington.
Wassermann, Heinz P. (2000). „Zuviel Vergangenheit tut nicht gut!“ Nationalsozialismus im Spiegel der
Tagespresse der Zweiten Republik, Innsbruck/Wien/ München.
Wiesenthal, Simon (1967). Doch die Mörder leben, hg. V. Joseph Wechsberg, München/Zürich.
Wiesenthal, Simon (Hg.) (2000). Projekt: Judenplatz Wien. Zur Konstruktion von Erinnerung, Wien.
Wodak, Ruth/Peter Nowak! Johanna Pelikan! Helmut GruberlWaàoWde Cillia/RichardMitten (1990). „Wir sind alle unschuldige Täter.“ Diskurshistorische Studien zum Nachkriegsantisemitismus, Frankfurt a.M.
Ziegler, Meinrad/Waltraud Kannonier-Finster (21997). Österreichisches Gedächtnis. Über Erinnern und Vergessen der NS-Vergangenheit, Wien/ Köln/Wei- marYl993).
[1]Mahnmal unerbittlicher Gerechtigkeit, in: Das Kleine Volksblatt. 21.8.1945. 1 f.
[2] Прокламация от 27. април 1945, В: Staatsgesetzblatt für die Republik Österreich, 1. Mai 1945.
[3] Цветовете на австрийското национално знаме. Бел. пр.
[4]Австрийският държавен договор (Österreichischer Staatsvertrag) илиАвстрийски договор за независимост е основополагащият документ на Втората австрийска република, сключен едва десет години след освобождението на страната през 1945. Повече информация за този изключително важен документ може да се намери между другото в Уикипедия (http://en.wikipedia.org/wiki/Austrian_State_Treaty). Бел. пр.
[5] Така наречената „афера Валдхайм“ (1986) представлява повратна точка в следвоенната австрийска история, тъй като, след разкриването на факта, че една от най-уважаваните фигури в Австрия, Курт Валдхайм, бивш генерален секретар на ООН и президент на страната (1986–1992), е бил активен участник в действията на германския вермахт против гръцките партизани, както и в депортациите на евреи от Гърция. Тези разкрития разтърсват дълбоко австрийската общественост и водят до един (продължаващ и до днес) процес на цялостно преосмисляне на нацисткото минало на Австрия, при което тезата за „първата жертва“ постепенно бива заменена от едно по-дълбоко разбиране и приемане на факта, че една голяма, може би преобладаваща, част от австрийското население е поддържала нацизма и особено нацисткия антисемитизъм от дълбоки убеждения, а не просто от страх или безразличие. Съответно преосмислени биват и следвоенните австрийски години, например широката амнистия за хора, които са били активни (съ)участници в действията на вермахта или СС и други нацистки военни и политически формации, както и пораждането в следвоенна Австрия на едно крайно дясно движение (и политическа партия), съставени поти изцяло от бивши нацисти, които по-късно се трансформират в съвременните крайно десни австрийски политически партии. Бел. пр.
[6] Още по-висок е процентът австрийци сред нацистките СС-части (14 процента) и надзирателите и комендантите на концентрационни лагери (40 процента). Виж в тази връзка Evan Burr Bukey, Hitler’s Austria: Popular Sentiment in the Nazi Era, 1938-1945. Бел. пр.
[7] Едва близо четиридесет години по-късно, през 1995 г., Австрия променя официалното си становище по този въпрос и се съгласява да започне да изплаща обезщетения на еврейските жертви на терора. Процесът е до голяма степен приключен през 2007 г., но и до днес, 2015 г., все още има случаи, в които сериозни искове от страна на еврейски наследници на ограбено имущество биват посрещнати с отказ от австрийското правителство. Виж в тази връзка нашумелия случай с т. нар. „Фриз Бетовен“, една от най-големите и най-известни творби на Густав Климт, чиито бивши собственици – евреи, ограбени от нацистите по време на Третия райх – все още не могат да получат правата си върху него, повече от седемдесет години по-късно. Бел. пр.
[8] G(ustav) A(dolf) Canaval, Paulus und das geistige KZ, in: Salzburger Nachrichten, 27./28.3.1954.
[9] Добре е да се има пред вид, като база са сравнение, че в следвоенна Германия такива паметници липсват напълно, и до наши дни. Възпоменаването на войници, участвали във войните, се смята за недопустимо в културата на тотално отрицание на наследството на нацисткия режим. Виж в тази връзка статиятаБъдещото минало: монументалните паметници на съвременен Берлин („Либерален преглед“, 9.3.2015). Бел. Пр.
[10]Zeitgemäße Aufgabenstellungen, В: Kleine Zeitung, 27.94977. 16.
[11] По името на най-влиятелния следвоенен австрийски канцлер, Бруно Крайски (1970–1983), самият той от еврейски произход. Бел. пр.
[12] „Аферата Бородайкевич“ започва през 1962 г., когато Хайнц Фишер, днешният президент на страната, публикува в австрийско списание обвинения срещу Бородайкевич, във връзка с открити про-нацистки заявления, който Бородайкевич – по онова време преподавател във Виенския икономически институт – е направил в една от лекциите си. Фишер е успешно осъден от Бородайкевич за клевета и е принуден да заплати глоба. От този момент нататък Бородайкевич, очевидно окуражен от съдебното решение, започва редовно да прави подобни заявления в лекциите си. Но през 1965, по време на студентска демонстрация, с която се настоява за уволнението на Бородайкевч, се стига до сблъсъци между леви и десни студенти, в резултат на което загива Ернст Кирхвегер, възрастен човек и бивш борец против нацисткия режим, който не е участвал в демонстрацията, а само е наблюдавал отстрани. Това е първата жертва на политическо насилие в историята на Втората австрийска република – факт, който предизвиква огромно вълнение в страната. Бородайкевич е принуден да излезе в ранна пенсия (с пълно финансово обезщетение, и при силна защита от страна на тогавашния министър на образованието, Теодор Пифл-Перчевич). Бел. пр.
[13]Last der Geschichte, Chancen der Zukunft, in: Der Standard. 16.11.1994. 27.
[14]Jahrbuch der österreichischen Außenpolitik. Außenpolitischer Bericht 1988. Wien 1989. 459-62.
[15]Ohne Geschichte auch keine Zukunft. Ansprache von Bundespräsident Thomas Klestil nach der Vereidigung, in: Wiener Zeitung, 9.7.1992.
[16]Hohe Zustimmung für Vranitzky-Worte in Israel, in: Der Standard, 16.6.1993.
[17]NS-Opferfonds konstituiert, in: Der Standard, 7.7.1995.
[18] Виж http://www.historikerkommission.gv.at.
[19] Тоест долната камара на австрийския парламент (съответстваща приблизително на Конгреса на САЩ). Бел. пр.
[20]Bundesrat beschließt Gedenktag gegen Gewalt und Rassismus am 5. Mai. Parlamentskorrespondenz, Nr. 785. 20.11.1997.
