Поезията е антибиотик срещу простащината, срещу чалгарския грип на тоталната бездуховност
Ивайло Диманов е журналист, писател и бард, автор на 8 книги с поезия, разкази, театрална критика. Носител е на множество национални и международни литературни отличия, имал е безброй концерти със свои авторски песни и поетически спектакли. Първата му книга “Площад Гарибалди” се превърна в най-известната стихосбирка на прехода.
Не пропускайте музикално-поетическия спектакъл “Амфибрахий в До мажор” на поета, който ще се състои на 24 март 2015 г. от 19 ч. в БКИ “Дом Витгенщайн”.
Интервю Елица Ценова
„Всички клоуни отиват в рая“ и „Наздраве, Самота!“ – и двете заглавия звучат тъжно. Какво Ви кара да се чувствате толкова самотен?
Поетът е като алпиниста. Колкото по-високо се изкачва, толкова по-самотен остава.
Познанието и мъдростта отключват безкрайните хоризонти на Вселената и се чувстваш все по-малък и нищожен, че няма как да не ти стане тъжно. Масовите мероприятия са за тълпата, доволна от себе си. А през това време творецът сам изкачва стръмната стълба високо нагоре, за да избърше лунната прах, да завие електрическа крушка на Антарес, да напие жадните комети, уморени от дългото препускане в необятните поля на Всемира…
Как да разпознаем добрите хора?
Трудна работа! В огледалото всеки от нас вижда един добър човек, а всъщност най-малко познаваме себе си. Имам една стара песничка: Добрите хора страдат от невроза, а лошите са с нерви от въже. Добрите хора пеят тъжни песни, а лошите – тържествен дитирамб. Добрите хора падат първи в боя, а лошите отзад крещят «Урааа!». Добрите хора вярват във Доброто, а лошите разчитат на късмет, но днеска за победа срещу Злото не е достатъчно да си поет. Разправят, че добрите хора ще изчезнат, разпънати от свойта доброта. Но аз живея с искрена надежда – Доброто надживява и смъртта!
Какво е най-голямато предимство от това да пееш собствените си стихове? Какво означава да си поет с китара?
По света си имат Боб Дилън, Висоцки, Окуджава, Джоан Бейз, Ленард Коен, а у нас поетите с китара не са толкова популярни. Първата и основна причина е, че песните на всеки бард са с текст за средноинтелигентни хора. А у нас болшинството слуша чалга и твърдо вярва, че тя не вреди. Истината е, че простотията уврежда и малкото мозъчни клетки, с които Господ дарява блондинките. Затова е време на всеки диск с поп-фолк да сложат предупредителен текст, така както е на цигарите, за да знаят лековерните наивници, че чалгата убива! Никъде не е лесно да си бард. Защото и Висоцки, и Окуджава, и Коен пеят алтернативна музика, която никак не се вписва в каноните на комерсиалното изкуство. Затова продуцентските къщи предпочитат не стойностната изпята поезия, а силиконовата плът на някоя текезесарска блондинка, по-проста от зелена еуглена. Тя ще изпее онзи сладникав и мазен рефрен „Цип на устата“ или „Сладко, сладко ми говориш, все едно съм под хипноза аз сега…“ и тълпата ще е сита, доволна и няма да задава неудобни въпроси за 16-милиардния дълг, с който заробват и внуците ни.
Какво сте подготвили за българите във Виена?
Ще представя моя нов музикален албум „Наздраве, Самота!“. Това са мои авторски парчета от различни исторически и творчески периоди в живота ми. Все се канех да ги запиша в студио, но когато ме поканиха на турне в Америка, нямаше за кога повече да отлагам. И за по-малко от месец записах диска. В аранжиментите ми помогнаха мои приятели музиканти, Самият Теодосий Спасов се включи в една от песните, страшно съм му признателен за жеста. Ще прочета и стихове от новата ми книга «Всички клоуни отиват в Рая», както и съвсем нова поезия. Убеден съм, че зрителите няма да скучаят.
Имали сте концерти и в Чикаго, и в Монреал, и в Ню Йорк, Торонто, Отава,.. Как реагират българите в чужбина на Вашите песни и стихове?
Не знам какво точно е щастието, но усещането по време на концерт отвъд океана бе невероятно. Прекрасно е, когато видиш толкова много българи на хиляди километри от родината, които попиват всеки стих, всяка твоя дума. И си казваш „Струвало си е!“
Вярвате ли в терапевтичното действие на поезията?
Добре че е Нейно Величество Поезията! Тя е антибиотик срещу простащината, срещу чалгарския грип на тоталната бездуховност. За съжаление простащината няма почивен ден. Тя прилича на тежковъоръжен рейнджър, роден да убива красотата. Няма по-страшно нещо от простия човек, от тъпанара. Видиш ли простак, бягай надалеч! И си носи някое тънко книжле с поезия като муска против уроки. Красотата и поезията едва ли ще спасят този опростачен свят, но могат да го направят по-малко циничен, не тъй мизерен и груб. Вярвам в силата на изкуството. И тъкмо тази вяра ме спасява, да не се разпадна на атоми в кварталната пивница.
Патриархът на съвременната поезия Александър Геров написа в своя дневник: „Ивайло Диманов – много талантлив поет!“ – Първата Ви стихосбирка „Площад Гарибалди“ бе преиздадена и взе наградата на СБП на „Южна пролет“. Имате още куп национални и международни отличия, как ги приемате и кое ви е най-скъпото?
Признанието е важно за всеки твърец, то е като калорифер за скитника в мразовитата нощ. Ала стига ми тая награда да видя свой стих, споделен в профила на някое непознато момиче от Фейсбук…
Моите песни са изпята поезия. Моите цветни сънища. Хвърчилото, чиято връвчица тъй дълго стискам да не отлети. Там, между един дрезгав сол диез и случаен фа бемол, е скрита първата ми любов и последната раздяла. Всъщност в тях е казано всичко.
Вярвате ли в бъдещето на България?
Умерен оптимист съм. Тая малка държава става все по-малка, уви. В нея има пъстри персони, франкофони, масони, русофили, американофили и всякакви дебили, тъпи ченгета и генерали, неолиберали, маргинали, нови магистрали, а обикновените хора – кучетата ги яли. Истински българи сякаш няма! Бягат децата ни – ято премръзнали щъркели. Бягат към Лондон, Виена, Париж и Тексас… В България сякаш останахме само баламите и хромите. Тоя наш народ, уж е женен за свободата, а от памтивека е всъщност вдовец. Тънат в забвение Ботев и Караджата, няма кой да извика: «Хляб или свинец!»
