Можем да представим България и като страната на Григор Димитров, Бербатов и мартениците
Текст: Симеона Милачкова
През първите два месеца от новата година учениците от осем виенски гимназии получиха възможността да отидат на екскурзия до Индонезия от класната си стая и да научат малко арабски без да ходят на частни уроци. Как? В рамките на проекта Colors of the World („Цветовете на света”), организиран от студентската организация AIESEC. Защо? Защото в днешни дни е особено важно всеки от нас и най-вече младите хора да познават различни култури и да знаят, че навсякъде по света живеят хора също като тях.
За колегите ми декември месец премина в телефонни обаждания. „Добър ден, може ли да ме свържете с директорката? … Здравейте, искам да ви разкажа за един проект…” Не беше лесно, да ги убедим да ни вместят в програмата си, но в края на годината вече имахме осем училища, които потвърдиха участието си. Сега оставаше само да намерим мотивирани студенти от различни краища на света, които искат да разкажат за страната си в рамките на два часа. След дълги интервюта, се спряхме на най-добрите кандидати. Реа пристигна от Сараево, Сузи идва от Индонезия, Лейла от Турция. Мохамад е от Иран и вече учи икономика тук. Наталия е родена в Австрия, но семейството й е от Русия, а Алисия е от Полша. Тъкмо когато реших, че вече всички места за заети, получих съобщение с молба да разкажа нещо и за България.
Много се развълнувах, и веднага започнах да събирам идеи. Винаги ми става тъжно, когато виждам начина, по който австрийските вестници пишат за България. Исках да покажа на учениците, че в държавата ни има нещо повече от престъпност, бедност и Слънчев бряг. Точно преди да вляза в класната стая обаче се разколебах – ами ако те не искат да чуят нещата, които искат да им разкажа? За щастие, не бях права. А и явно никой в класа не беше чел вестник през последните години.
За два часа си говорихме за общите ни празници и за различните традиции. За Григор Димитров и за Бербатов. За разликата между баница и щрудел и между кирилица и латиница. Тези от тях, които знаят руски, бяха много изненадани, как е възможно в българския да не се използва буквата э, а учениците от Сърбия разбраха, че можем да си говорим и без английски. Разбира се, задаваха ми и въпроси – „България е на север от Румъния, нали?” или „Как се казва обичам те на български?” Най-странна може би беше молбата да ги науча на някоя скоропоговорка. За няколко минути всички вече бяха усвоили произношението на „шише със уши на шосе се суши”, а аз така и не успях да се справя с австрийския Zungenbrecher. В края на часа всеки получи мартеничка – все още е рано за истинския празник, но както казаха учениците „с гривничките вече всички сме приятели”.
Презентациите продължават и през февруари. С целия екип сме безкрайно щастливи, когато чуваме впечатленията на учениците след всеки уъркшоп от „Цветовете на света”. Мохамед се радва, че на света вече има още 20 човека, които се сещат и за нещо друго освен за атомни бомби, когато чуят „Иран”. И всички се надяваме, че сме успели да покажем на много от учениците, колко цветен, различен и в същото време еднакъв е светът и колко е важно и интересно да разговаряш с хора от далечни и непознати страни.
