Реалната дилема е в това, че от шестдесетте години насам социалната база на двупартийната австрийска система се е променила, докато самите политически партии не са успели да изградят съответни промени в собствените си структури.
Автор Тони Джуд, The New York Review of Books, 1996
Назаем от „Либерален преглед„
В неделя, на 17 декември 1995, в Европа имаше два пъти парламентарни избори. В Русия, най-голямата страна на континента, победиха комунистите и техните съюзници, с което повториха изборните успехи на комунистически и бивши такива партии в Унгария, Полша и по други места в някогашния социалистически блок. В Австрия, една от най-малките европейски държави, не се случи нищо особено: правителственото мнозинство отново се завърна на поста си, отбивайки нападението на различни десни опоненти. Но обстоятелствата около изборите в Австрия може да се окажат по-важният, а също и по-обезпокоителен, указател за това накъде ще се развива европейската ситуация през идещите години.
На пръв поглед това може и да изглежда не съвсем вероятно. Изминало е много време откак Австрия е била от особено значение за хората, които не живеят в нея[1]. От времето на Държавния договор от 1955 г., когато съюзническите окупационни войски се оттеглят, а Австрия става член на ООН и обявява себе си за перманентно неутрална страна, Алпийската република (както самата тя предпочита, донякъде подвеждащо, да бъде наричана) се превръща в стабилна и процъфтяваща страна в центъра на Европа. Нейните осем милиона жители (една четвърт от които живеят във Виена) извличат приходите си до голяма степен от туризъм, заетост в национализираните индустрии и държавната бюрокрация – и са били управлявани от първите следвоенни избори насам от само две политически партии, обикновено в коалиционни правителства. Народната партия, наследник на Християнсоциалистическата партия от междувоенните години, в тесни връзки с Католическата църква, винаги е била старшият член в управляващите коалиции от 1945 до 1966, а след това управлява сама между 1966 и 1970. От тогава насам социалистите, преди това младшият коалиционен партньор, се превръщат в по-голямата партия и управляват в непрекъсната последователност – или сами, или, след 1986, на свой ред поддържани от Народната партия. Само за кратко време, между 1983 и 1986, тази „голяма коалиция“ е била заменяна от „малка коалиция“ между социалистите и крайно дясната националистическа Партия на свободата, за която ще стане дума по-долу.
Тази забележителна политическа приемственост е допълнително подсилвана от социалния мир, наложен чрез системата на „социално партньорство“, установена през 1957 г. По същия начин, по който коалиционните партньори разпределят министерства, покровителстват назначения и раздават пари в съгласие със съответната си избирателна сила – система, известна в Австрия под названието Пропорц – така и профсъюзите, търговските камари и представителите на индустрията са дискутирали и изглаждали в продължение на четиридесет години социалните и икономически разногласия под една по същество корпоративна система, в която конфликтите между капитала и работниците са значително смекчени. Политическите и икономически стратегии се определят в хода на сложна поредица от формални и неформални срещи, от които самият Парламент вероятно е най-маловажният, като той служи само за подпечатване на решения, взети по други места и донесени в него от ръководителите на управляващите партии, след консултации с профсъюзите и шефовете на различни компании. В една страна, чиято по-раншна история е белязана от географски ампутации, икономически колапс, гражданска война, окупация и поражение, като цяло австрийците бяха доволни от стабилизиращото въздействие на тези утвърдени практики.
Но през 1994 основите на следвоенната австрийска система започнаха да се ронят. В парламентарните избори от тази година двете управляващи партии изгубиха около 12 процента от гласовете си, като голяма част от този контингент отиде при Партията на свободата, с нейния нов водач Йорг Хайдер. Народната партия беше особено силно засегната: нейната част от избирателния вот, намаляваща постоянно от 1970-те години, спадна до 27 процента, само пет пункта по-напред от партията на Хайдер. Социалистите си останаха водещата партия, но с 35 процента от вота (в сравнение с 51 процента от върховната им 1979 г.), те също губеха почва. Коалиционното правителство оцеля, но със силно намалено мнозинство.
Новият водач на Народната партия, Вофганг Шюсел, изтълкува тези резултати като предупреждение: дългогодишният съюз на неговата партия със социалистическия канцлер Франц Враницки ѝ струваше гласове, а следователно беше дошло време да се сложи край на всичко това. Сега, когато Австрия вече беше член на Европейския съюз, страната се намираше под натиск да намалява бюджетния си дефицит в съгласие с изискванията за приемане на единна валута. Шюсел се възползва от възможността да обвини социалистите в лошо стопанисване на икономиката и изтегли партията си от правителството. В последвалите избори Народната партия обещаваше да се бори под програма за икономически промени, предлагайки реформи в стил Тачър, с цел солиден бюджет и намалени обществени разходи.
Но като изборна платформа това е неубедително. Австрийските бюджетни дефицити са сравнително малки според европейските стандарти и никоя от основните партии не би рискувала сериозни намаления в сложната и впечатляваща система от обществени услуги, които се ползват от всичките им избиратели. Австрийците например могат да ползват отличен и евтин обществен транспорт, необичайно разнообразни детски помощи и щедри пенсии. Реалната дилема е в това, че от шестдесетте години насам социалната база на двупартийната австрийска система се е променила, докато самите политически партии не са успели да изградят съответни промени в собствените си структури. Социалистите не могат повече да разчитат на сигурни гласове от страна на индустриалните работници, държавните чиновници и „червената“ Виена, чиито граждани имат дълга традиция на поддържане на социалистическите кандидати. Народната партия с нейната основна сила, идеща откъм селските, католически райони от южните и западни части на страната, е била подкопана от процесите на урбанизация и секуларизация. Като дългогодишен по-малък партньор в правителствените коалиции Народната партия е уязвима за критики във връзка с данъчни и разходни политики, върху които е имала само ограничен контрол. И тъй като се е намирала (като повечето християндемократически партии от Западна Европа) начело на движението за присъединяване към Европейския съюз, сега тя е обект на всеобщото разочарование от постиженията на Съюза, както и страховете от цената на членството. Накратко, Народната партия трябваше да напусне правителството. Но ако би се опитала да се върне на власт без социалистите, единственият реалистичен начин би бил в коалиция с крайно дясната Партия на свободата – нещо, което Шюсел ни най-малко не изключва. „Една промяна“, отбелязва той, „може само да направи нещо добро за страната“. И последствията от тази стратегия се превръщат в основен въпрос на изборите от 1995 година.
Австрийската Партия на свободата е основана през 1956 като наследник на Лигата на независимите, сформирана през 1949, която от своя страна произлиза от фракцията, която насърчава общо-германския национализъм в Австрия както при Хабсбургите, така и в годините след Първата световна война. Тъй като основната политическа цел на германските националисти в Австрия е била присъединяването (Anschluss) към Германия, и тъй като Anschluss-ът е изрично забранен от член 4 на Държавния договор, както Лигата, така и Партията на свободата дълго време са били лишени от определена политическа програма. Техните поддръжници се състоят основно от бивши нацисти, монархисти и други хора, изпитващи носталгия към едно забранено минало, плюс определени консерватори, чийто клерикализъм ги държи във враждебни отношения с Народната партия, плюс различни дребни бизнесмени, пенсионирани служители и други, негодуващи срещу големия, уютен, държавно-защитен сектор, от който те се чувстват изключени.
Първоначално Партията на свободата не желае да приеме условията на австрийската независимост, особено клаузата за неутралността, в резултат на което възприема проевропейска позиция като заместител на идентификацията с Германия. И тъй като в Австрия няма друга политическа група, която да възприема позиции свързани със свободния пазар, про-(западна) Европа и дори либертарианството, то Партията на свободата включва също и едно либерално крило, напомнящо за Свободните демократи в Бундесрепубликата. Но двете крила винаги се чувстват несигурни едни с други, тъй като първоизточниците на партията никога не са напълно изоставени: първите ѝ двама водачи са съответно един бивш член на нацисткия кабинет на канцлера Артур Зойс-Инкарт (от времената на присъединяването към нацистка Германия), а след това един офицер от SS.
До неотдавна Партията на свободата е била само маргинална част от австрийския обществен живот. Нейният предшественик, Лигата на независимите, е получавала около 10 процента в изборите от 1949 и 1953; по-късно ПС е получавала между 4 и 7 процента във всеобщите избори, макар че винаги е имала по-добри резултати в южната провинция Каринтия, в която, през цялото време след като през 1920 г. регионът е присъединен към Австрия чрез референдум, германските националисти са набирали политически капитал от местната враждебност към словенското малцинство и годините на югославски иредентизъм. Но през 1986 Партията на свободата получава 9,7 процента от гласовете в парламентарните избори, през 1990 г. – 16,6 процента, а през 1994 почти една четвърт от австрийските избиратели гласуват за нея. Това е силно ичннадващо, тъй като през 1993 либералното крило на партията, неспособно да толерира повече острия завой надясно, извършен от партийното ръководство, и особено расистките оттенъци на атаките срещу имигрантите, напуска партията и формира нова група на име Либерален форум. Паниката, която обзе множество австрийци през 1995, когато Шюсел и неговата партия сложиха край на съюза със социалистическите си партньори, е подбуждана от представата за това как обществения живот и политиката ще бъдат предоставени на благоволението на надигащата се радикална партия отдясно, и особено от изгледите за все по-нарастващото влияние на нейния млад водач.
Йорг Хайдер е роден в горна Австрия през януари 1950 и по този начин е получил, по собствените му думи, „благоволението на късното раждане“ (die Gnade der späten Geburt) – с други думи, късмета да не бъде оплескан с чернилката на нацизма и да не се чувства отговорен за миналото на Австрия. Но той произхожда от добро нацистко семейство – родителите му са били активни партийни членове и той често говори за необходимостта да се сложи край на „криминализацията на личните истории“. Възходът му в редиците на Партията на свободата е бил много бърз: той поема партийната организация в Каринтия през 1983 и е бил водач на партията от 1986 насам[2]. Доста фотогеничен е, по маниера на модератор от някое популярно телевизионно шоу, което му помага доста при все по-нарастващата важност на електронно редактираното рекламаджийство в австрийската политика[3]. Избирателните му плакати подчертават, че той не носи отговорност за обещанията на предишни правителства – „Той не ви е лъгал“ – и си играят с темата за честността и директността, противопоставяйки характера на Хайдер срещу онези на утвърдените политици – „Просто почтен, просто Йорг“.
Директен той при всички случаи е. При Хайдер Партията на свободата има само три теми, които нейният водач повтаря отново и отново, със заучена настойчивост. Първата е австрийският национализъм – тема, която запазва същността на германско-националната носталгия, обновена по форма. Така например ПС обикновено се е идентифицирала с „Европа“, но сега Хайдер се противопоставя на членството в ЕС и това е една от основните теми на неговата полемика срещу правителството. Дойде време, казва той, да поставим „Австрия на първо място“, да сложим край на емиграцията, да се оттеглим от Европейската конвенция за човешките права, да затегнем законите срещу чужденците и да изпратим обратно онези, които вече се намират в страната. В своята базова област, Каринтия, той атакува законите, защищаващи езика и културните права на малкото словенско малцинство и предупреждава – със сюрреална невероятност – срещу опасностите от превръщането на Австрия в „мултикултурно общество“. В действителност чужденците съставляват по-малко от 9 процента от населението и по-малко от трима на сто чужденци получават австрийско гражданство всяка година. Броят на чужденците (или на тъмнокожите хора, тъй като Хайдер няма нищо против западните туристи) е нараснал рязко с временния наплив на босненски и хърватски бежанци – през 1990 хората без австрийско гражданство са били само 5,3 процента от цялото население. Австрия има само малко цигани, като повечето от тях са концентрирани във Виена и унгарския граничен регион. Това е страна, в която за хората без гражданство е изключително трудно да получат разрешение за работа; изискванията тук са по-стриктни от всяко друго място в Европа с изключение на Швейцария, а хората без гражданство имат по-малко политически права отколкото в която и да било друга страна-членка на Европейския съюз. Много австрийци се страхуват от надигащата се вълна от източни и югозиточни имигранти, но поне досега страховете им изглеждат неоправдани.
И все пак няма съмнение, че Хайдер може да разчита на значителна поддръжка за такива възгледи: една трета от хората, участвали в допитвания през 1995 смятат, че работниците-гости и другите чужденци в Австрия разполагат с прекалено много помощи и привилегии. Имаше цяла серия от писма-бомби и смъртоносни капани, насочени срещу цигани и членове на други малцинства, както и срещу обществени фигури, известни с работата си с босненски и други бежанци. Когато една от австрийските жертви на подобни нападения, адвокатката-защитничка на бежанци Мария Лоли, получава първа помощ след насочената срещу нея атака чрез колет-бомба през октомври 1995, съседите ѝ от селото Пойсдроф са коментирали, че това ѝ се пишело отдавна. Била отишла прекалено далеч и „нарушила правилата“. Една жена отбелязала, че „тя не разбира какво ни причинява. Някой ден тези чужденци ще се женят за децата ни.[4]“
Втората тема на Хайдер е популистка атака върху получателите на социални помощи в Австрия. В света на Хайдер страната загнива отвътре, натоварена с разходите за поддръжка на Sozialschmarotzern– социални паразити, сред които той включва не само държавните служители и пенсионерите, но също и културните „мошеници“ (Schufte) във Виена, които получават от държавата субсидии за музикални, артистични и театрални продукции, подбиват реномето на страната чрез критиките си срещу консервативните тенденции и мрачното ѝ минало, и са лишени от национални чувства. Тук Хайдер разчита на подозренията срещу Виена и твърди, че разполага с „тихото съгласие“ на обикновените „почтени“ хора. Австрия е малка, но доста дълга страна – около седемстотин километра от изток до запад – и в малките градчета на отдалечената провинция виенските традиции на социалдемократическа администрация и културен космополитизъм са посрещани в наше време със същото дълбоко недоверие, с което са били посрещани от края на деветнадесети век насам. Хайдер разполага освен това с подкрепата на NeueKronen–Zeitung, най-големия ежедневник в страната – неприятен жълт таблоид с 41 процента от националните читатели, който разтръбява навсякъде твърденията на водача на ПС, че австрийската система на корпоративно управление и субсидирана култура разрушава индивидуалната отговорност и води страната към морална развала.[5]
Третата тема на Хайдер се съсредоточава върху австрийското минало. В крайно дясното си крило Партията на свободата винаги е имала поддръжници, свързани с неонацисткото насилие и носталгия, но поне досега основните ѝ говорители винаги са се стремели да избягват прекалено тясно идентифициране с нацисткото минало на Австрия. При Хайдер всичко това се промени. Най-печално известният пример идва от времето малко преди последните избори, когато германската телевизия показа видеоклип на Хайдер, говорещ пред събрание на ветерани от бойната-СС (Waffen-SS) в южно австрийско градче. Филмът не е показван по австрийската телевизия преди изборите, но е съмнително дали би оказал някакво сериозно влияние върху резултатите им. По време на събранието Хайдер се обръща към публиката с думите „скъпи приятели“, описва ги като „почтени хора“ с „духовно-възвишен“ характер. Той ги противопоставя на „боклука, страхуващ се от работа“ и други, които получават държавни помощи, и ги възхвалява за това, че са останали верни на убежденията си пред лицето на опозицията.
Но възгледите на Хайдер никога не са били тайна. Преди десет години той е казвал по време на подобно събрание на бивши есесовци, че тяхната саможертва е спасила Западна Европа. Нашите времена, казва той, се нуждаят от мъже като вас, за които Родината (Heimat) все още означава нещо.[6] В същата година той хвали Валтер Редер, австрийския офицер от СС, отговорен за военновременния разстрел на цивилни граждани в италианския град Марзабото, като войник, който „е изпълнил дълга си“. На 13 юни 1991 той казва на регионалния парламент в Каринтия, чийто губернатор е по онова време, че нацистките политики на работна заетост са били „разумни“, за разлика от онези на днешното правителство в Австрия. Тази изцепка му струва подкрепата на местната Народна партия, а оттук и регионалната му служба, но той остава без наказание, и вместо това описва себе си като „почти-жертва“ на Verbotgesetz, австрийския закон, забраняващ подкрепата за нацизма и нацистките политики.
Но ако Хайдер и неговата партия жънат все по-големи успехи в австрийските избори от последните години, това вероятно се дължи не толкова на демонстративните му симпатии към бивши нацисти, а се случва въпреки тях. Известна част от австрийците може и да са привлечени от възгледите на Хайдер за нацисткото минало, но той получава гласовете им по други причини[7]. Някои от критиките му срещу държавата звучат истински, особено атаките срещу корупцията, която нараства постоянно, може би по неизбежност в една система, в която една-единствена партия или коалиция от партии е била на власт в продължение на десетилетия. Някои аспекти от австрийските процедури на патронаж силно напомнят за италианския обществен живот, само че са по-ефективни. (Строителните компании могат да използват партийните си връзки, за да получават държавни поръчки, но проектите се изпълняват добре и навреме). Предложението на Хайдер за „договор с Австрия“ (безочливо заето от Нют Гингридж), се харесва на онези избиратели, които смятат, че са били обложени с прекалено високи данъци, за да се изплащат помощите и привилегиите, от които те са изключени, и които се страхуват, че икономическите промени, особено онези, наложени от Европейския съюз, може да застрашат уютната изолация на Австрия. В една ситуация, при която две основни партии монополизират заедно обществените служби и се възползват от предимствата на патронажа, мантията на протеста и опозицията по неизбежност се спуска върху единствено наличния кандидат.
Но обещаната от Хайдер „Трета република“ (с която да се замести Втората, установена след края на войната), не бяха изпълнени след изборите от 17 декември. Хазартният жест на Шюсел пропадна – страхът от икономическа нестабилност доведе избирателите обратно при социалистите на Враницки, докато Народната партия и Партията на свободата си останаха приблизително на същите нива както преди изборите.[8] Новото правителство по неизбежност ще бъде коалиция на двете големи партии (тъй като нито една от тях не разполага с нещо подобно на абсолютно мнозинство), като социалистите доминират дори още повече от преди. „Хайдер-паниката“ очевидно е приключила, а неудържимия възход на австрийските „юпи-фашисти“ е задържан поне временно. Защо тогава австрийските избори имат значение за цяла Европа и какво означават те?
В самата Австрия изборите и възходът на Хайдер маркират края на удобния следвоенен консенсус. Както е било отбелязвано от множество коментатори, следвоенна Австрия е конструирана върху един лъжлив мит, основаващ се на неясноти. През ноември 1943 Съюзниците обявяват Австрия за „първата жертва“ на Хитлер, макар че в действителност австрийците са били усърдни поддръжници на Хитлер и не по-малко престъпни от него в начините, по които са третирали евреите. Това заявление предоставя на Австрия едно фалшиво наследство, ако и да е било последвано от десетгодишна окупация на страната след войната, с което негласно се признава, че Австрия, заедно с Германия, е победен враг. Но благодарение на двусмисления статус на Австрия, а може би също и поради обсебеността на западните съюзници от „прусашките“ корени на нацисткото управление, австрийската денацификация е дори още по-мека от онази в Германия. Резултатът от това е, че до времето на аферата Валдхайм през 1986 в Австрия не е имало никаква национална дискусия на нацисткото минало. И понеже почти-фашисткият режим, оглавяван от Курт Шусниг между 1934 и 1938, е бил премахнат от Хитлер, той също не е бил подложен на почти никакви по-сериозни изследвания, а християн-социалистическият и социалдемократически лагери, яростно враждебни едни към други в периода между войните, конструират помежду си един безпаметен републикански консенсус на някакво полезно минало. Едва след разкритията, при които стана ясно, че Валдхайм е лъгал за военното си минало при нацистите, австрийската политическа класа беше силно раздрусана и принудена да се пробуди от удобната летаргия, а след това да навлезе в неудобния процес на себе-изследване.[9]
Освен това страната беше разтърсена от колапса на комунизма през 1989. Следвоенна Австрия е била съзнателно възприемана, особено от Бруно Крайски, социалистическия канцлер за времето от 1970 до 1983, като страна, чиято идентификация ще бъде извличана оттук нататък от географската ѝ ситуация между Изтока и Запада, неутралността ѝ по време на Студената война и ролята ѝ на посредник между Първия и Трети светове (по време на управлението на Крайски Австрия изпитва особена симпатия към националните и антиколониални движения от Близкия Изток и Африка). Това не пасва особено добре към миналото на страната, но от какво друго би могла да се състои „Австрия“? Никога не е имало нещо като „австрийска нация“ – единствена сред множеството региони на бившата Хабсбургска империя, самата Австрия никога не е имала националистически аспирации. След като имперската монархия се срутва през 1918, присъединяването към останалата част от германоезичната Европа е логическата и сантиментална цел на почти всички австрийски политици, дори на социалистите. Само през 1933 г. Социалистическата партия отстранява от програмата си изискването за Anschluss с Германия, но дори и през 1937 Ото Бауер, водещият мислител на партията, отхвърля идеята за австрийска нация като нещо гротескно. В австрийския национализъм той вижда единствено призрака на някакъв съюз между Католическата църква, хабсбургската традиция и феодалната барокова култура.[10]
След 1989, с изчезването на комунистическа Източна Европа и края на Студената война, новооткритата австрийска идентичност изчезва по същество, а бъдещето на страната се открива единствено като част от Европейския съюз, като автономна добавка към обединена Германия. Единственото отчетливо значение на „Австрия“ сега трябва да се търси някъде из пластовете на нейната шарена история. Творение на следвоенните спогодби, Австрия е жертва на колапса на това споразумение, и едно особено „австрийско“ чувство в наши дни е изразявано точно от Хайдер – възмущение срещу и страх от бързата трансформация, на която е подложена Европа, едно объркано усещане, че тези неща ще причинят промени в Австрия, както и напълно естествено оттегляне към един вид отбранителна гордост от нещата, които са били изгубени.
Това прави Австрия много по-различна от Германия. За разлика от Австрия (чиято настояща конституция датира от 1920, с една ревизия от 1929), Федералната република Германия започва начисто през 1949, с Основен закон, чиято базисна функция е да подчертава и гарантира скъсването с миналото. Австрийците вече не търсят Anschluss – всъщност мнозина от тях се страхуват от претопяване в една доминирана от Германия Европа – но Германия винаги е на ума им, докато Австрия е тема, която не се радва на почти никакъв постоянен интерес в самата Германия. И може би тя никога не е била нещо такова – в края на краищата,Anschluss-ът е бил на първо място австрийско, а не германско искане. А възходът на Хайдер е поредно напомняне за това колко различни всъщност са станали ситуациите в двете страни; неговата политика на ressentiment, или страх от бъдещето, както и на двусмисленост по отношение на нацисткото минало, не притежава в Германия онази широка популярност, на която се радва днес в южната ѝ съседка. Много трудно е човек да си представи политик с мненията и политиките на Хайдер да получи почти 23 процента в германските общонационални избори.
Едно друго сравнение може да се окаже още по-показателно. По време на последните седмици преди австрийските избори стачките във Франция против мерките за ограничаване на пенсиите и реформиране на бюджета за социални помощи занимаваха всички. Социалната цена на икономическите реформи – цената на бюджетното затягане като прелюдия към прокарването на „Маастрихт 2“, следващата стъпка от съглашенията на Европейския съюз, бяха точно нещото, срещу което предупреждаваше Враницки в предизборните си плакати, обещаващи „няма да ги оставим да ни отнемат пенсиите, нито пък правата на жените“, сред множество други гаранции. В последните си изборни реклами Хайдер беше още по-директен – „Австрия не трябва да върви по пътя на Франция!“[11] Разбира се, двамата политици имат пред вид различни неща: социалистите на Враницки искат да запазят социалната държава, онази étatprovidence, чиято защита изведе французите на улиците през декември 1995. Хайдер – който гледа на état providence като на вредна за националния дух – предупреждава срещу вътрешните вълнения, които ще донесе на Австрия интеграцията в Европа. Но общото между двете послания е ясно – Австрия има своя социален мир – „Австрия е прекалено ценна за експерименти“, както се формулира това по социалистическите плакати – а Франция го няма. И Франция е нашето бъдеще, ако не бъдем внимателни.
Освен това Франция е единствената друга европейска страна, в която харизматичният водач на крайната десница е успял да спечели значителна част от избирателите – макар че, ако Жан Мари льо Пен би успял да постигне резултатите на Хайдер, той би водил втората по големина политическа партия в страната. Във Франция, както и в Австрия, миналото се е превърнало в източник на национално неудобство и пререкания, и то по доста сходни причини. Заместникът на льо Пен, Бруно Мегре, споделя гледището на Хайдер, че е дошло време да се сложи край на следвоенните табута по въпроса кой е сътрудничил на Виши и нацистите; по свои собствени причини и двамата мъже биха искали да „освободят“ едно дясно националистическо минало, което е било погребано под наслоенията на благоденстващото следвоенно самодоволство.[12] Разбира се, Хайдер не притежава акредитивите на льо Пен като студент и уличен боец, а също и френски екстремист в защита на алжирската кауза, но това, както самият той наполовина признава, е просто въпрос на възраст. А освен това както във Франция, така и в Австрия, страхът и омразата срещу имигрантите (във Франция от юг, в Австрия от изток, но и в двата случая откъм страни, които те някога са управлявали), днес са заместили открития антисемитизъм като емоцията, на която се основава крайната десница.[13]
Французите освен това са дълбоко объркани от края на удобното следвоенно споразумение, според което Франция се преструваше, че е водещата европейска нация, а Германия се преструваше, че вярва в това. Но ако французите споделят с австрийците последвалото настроение на самокритика, то това чувство е широко разпространено из Европа като цяло. Обещанието за една все по-широка, все по-дълбока, все по-благоденстваща Европа може би все още притежава чар за източноевропейците – но си остава силно съмнително дали те ще успеят някога да се възползват от него в настоящата му форма. Но в голяма част от Западна Европа това обещание се е смалило в момента до химеричния изглед за обща валута, съпровождана от твърде реалистичното очакване на дълбоко орязване на държавните разходи, на съкращения, заплашващи социалните услуги и системи, които са част от европейската мечта още от началото на следвоенното благоденствие. На такива съкращения сега се гледа като на необходимост, чрез която да се избегне инфлацията на националните икономики, която би подкопала единната валута.
Ако скорошните събития във Франция се окажат нещо като предупредителен изстрел против криволиците на един европейски плавателен съд, пътуващ към неизвестното, то Австрия е метафора за Европа от чезнещите дни на нейната щастлива следвоенна дрямка. Защото Австрия е силно смалена страна с объркана идентичност, засенчвана от миналото и страхуваща се от бъдещето си; не желаеща да се откаже от реалните социални придобивки, но убедена, че не може повече да ги запази; щастлива от края на разделението на Европа, но обезпокоена от загубата на ролята си в това разделение. Но не е ли всичко това до някаква степен мярка за състоянието не само на Франция, но също и на Италия, Великобритания, както и още някои други страни? Просто съвпадение ли е, че Хайдер и льо Пен не само са се появили през осемдесетте и деветдесетте, но заедно с тях се е появило и едно напълно ново поколение фламандски националисти, както и сепаратисти, и препрограмирани бивши и неонацисти в Италия?
Всички те се опитват да се възползват от разочарованията и страховете, които ще произлязат от опитите да се обедини Европа в съгласие с фискалните принципи на Германската централна банка, според които ниската инфлация, стегнатият паричен поток и намалените дефицити са задължителна предпоставка. От всички тях може да се очаква да пробудят национални чувства и антагонизми, минали и настоящи, реални и въображаеми, с техните реторики и техните програми. Дори и заслужаващият уважение опит да се направи по-лесно прекарването на стоки и хора през границите вътре в Европейския съюз, така наречената Шенгенска програма, носи със себе си съпътстващия резултат от все по-високи огради около периметъра на Европа, чрез които да се държат навън нежеланите емигранти. Шенгенската програма притежава неочаквания ефект да легитимира темата за националната ксенофобия, намираща се в ядрото на крайно дясната реторика.[14] В това отношение австрийските избори също съдържат нещо, от което Европа би трябвало да се поучи.
Изкусително е – и някои австрийски коментатори вече са изказвали тази мисъл – да се вижда в Йорг Хайдер и неговата партия някакъв вид възобновен фашизъм или дори вид пара-нацизъм. Но всъщност това е просто вид самоуспокоение, тъй като е лесно да се покаже защо Хайдер (или льо Пен, или Джанфранко Фини в Италия), не представляват просто някакъв завой назад към лошото старо време, те не са ехо на духовете от европейското минало. Това не са тоталитарни идеолози. Ако биха били такива, ние може би бихме могли да ги игнорираме – и при всички случаи те не биха били успешните популистки политици, които са днес. Но само от факта, че един популист като Йорг Хайдер няма принципи, вече не следва, че той няма и дълбоко вкоренени, и широко споделяни предразсъдъци. Докато Европейският съюз се занимава с „Маастрихт 2“ в същото време, в което границите му горят, Хайдер и подобните нему хора представляват нещо далеч по-сериозно: те са духът на Европа, която тепърва ще идва.
_____________________
(1) С изключение на източноевропейските бежанци и руските евреи, за които тя беше най-близкото спасително пристанище и първия вкус на свобода през мрачните години (макар че повечето от тях се преселваха в Израел и други страни). По тази причина, а може би и поради някаква носталгия за по-меките времена на Хабсбургите, дори и наследниците на националните малцинства в Европа показваха, и все още показват, известен респект към Австрия, както и склонност да надценяват днешното ѝ значение и възможности. Бел. авт.
[2] Статията е писана през 1996, тоест дълго време преди смъртта на Хайдер при автомобилна катастрофа през 2008 г.) Бел. пр.
[3] Той напомня малко за Тони Блеър с неговия младежки, пост-идеологически външен вид – с дребната разлика, че докато Блеър притежава директен и донякъде невинно изглеждащ облик, Хайдер изглежда определено мазен (louche). Бел. авт.
[4] Виж Der Standard, October 30, 1995. Всеки път, когато бъде запитан за мнението му по серията бомбени атаки в източна Австрия, започнала през 1993 и продължаваща досега, без да са арестувани никакви виновници, Хайдер просто отговаря, че най-вероятно това е уреждане на сметки между престъпници и наркомани и че проблемът ще бъде решен най-просто ако жертвите бъдат изпратени „у дома“. По въпроса за имиграционния дебат в Австрия и вредното влияние на Хайдер върху политиките на останалите партии, виж Richard Mitten, „Jörg Haider, the Anti-immigrant Petition and Immigration Policy in Austria,“ Patterns of Prejudice, April 1994, pp. 27-47. Бел. авт.
[5] Зигфрид Льофлер, който пише за Frankfurter Allgemeine Zeitung,описва Neue Kronen-Zeitung като „всемогъщия уличен глас и централен орган на всички болни инстинкти на австрийската душа.“ FAZ, October 25, 1995. Бел. авт.
[6] Виж Kärntner Nachrichten, October 19, 1985, цитиран в Brigitte Bailer-Galanda, Haider Wörtlich (Vienna: Löcker Verlag, 1995), p. 102. Бел. авт.
[7] Че Австрия има проблеми с миналото си е, разбира се, добре известно. В последно време една изложба на военните престъпления на Вермахта беше представена във Виена, след като преди това беше показана по различни места в Германия. Фотографиите и текстовете са вълнуващи и ужасни, но те не показват нищо ново и в Германия нямаше никакви форми на публично отрицание. В Австрия обаче изложбата предизвика изстъпления, с обвинения във „фабрикации“ и „клевети“. NeueKronen–Zeitung нарече изложбата „сатанинска“. Един член на парламента от партията на Хайдер, Йохан Гуденус, взе участие в телевизионен дебат по темата и беше запитан за мнението му относно съществуването на газови камери. „Според мен всичко това се предписва догматично“, отговори той, с което прави ясно, че сам не прави нищо подобно. Хайдер ограничи публичните си коментари до забележка пред „скъпите му приятели“ от Waffen-SS, в която отбелязва, че държавата не може да направи нищо за тях, но има достатъчно пари за подобни изложения. Бел. авт.
[8] Все пак Хайдер и неговата партия продължават да печелят добре в провинциите: в град Залцбург той получи 27 процента от гласовете; в Клагенфурт, столицата на Каринтия, получи 33 процента; в някои от по-малките градчета в Каринтия „скъпият приятел“ на ветераните от СС получи две трети от гласовете. Бел. авт.
[9] За една отлична дискусия на тези въпроси виж Richard Mitten,The Politics of Anti-Semitic Prejudice: The Waldheim Phenomenon in Austria(Westview, 1992). Бел. авт.
[10] Определени региони от страната, особено западните провинции Тирол и Форалберг, притежават силно отчетливи собствени идентичности – Форалберг дори винаги е говорел за отделяне от останалата част на страната и присъединяване към Швейцария. Залцбург и неговите околности са били окончателно придобити от Хабсбургите едва през 19 век, докато и източните, и южните погранични райони притежават силни исторически връзки със своите унгарски и славянски съседи отвъд границата. Само Виена и близките до нея региони на Долна и Горна Австрия са исторически „австрийски“ –, както може да се види при всеки бегъл поглед в телефонния указател на Виена, голяма част от тяхното население е от скорошен емигрантски произход. Бел. авт.
[11] Виж Der Standard, December 13, 1995. Бел. авт.
[12] След публичните френски дебати върху „синдрома Виши“ Льо Пен и много други французи без съмнение биха се съгласили с мнението на Хайдер, че „никой народ не може да живее в продължение на много дълго време с криминализация на собствената си история; също и в Австрия трябва да се сложи край на всичко това“ (в Neue Freie Zeitung, January 15, 1992, цитирано по Bailer-Galanda in Haider Wörtlich, p. 91). Французите дори вече са имали своя собствен „забравящ“ президент, разбира се на по-ниско ниво на етическа дискредитация. Бел. авт.
[13] Не че у Йорг Хайдер има нещо филосемитско. Но, също като Жан Мари льо Пен, той разкрива предразсъдъците си по индиректен начин, като назовава – като примери за всичко, което го дразни в обществения живот – хора, които са все евреи. Бел. авт.
[14] „Ние австрийците трябва да отговаряме на не ЕС, не на Маастрихт, нито пък на една или друга международна идея, а само на собствената си Родина“. Хайдер в Junge Freiheit, October 20, 1995. Виж Bailer-Galanda, Haider Wörtlich, p. 56.
За автора:
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
