Девизът „Съединението прави силата“ е актуален и днес
Текст Мария Колева
Съединението на Княжество България и Източна Румелия, осъществено на 6-и септември 1885 г., безспорно е уникален акт в българската история. В нея рядко се случва да се организира завера без предателство, без чуждо одобрение, без предварителен план, но с огромен успех и значение за цялата държава. То е от малкото събития, в което емоциите и чувствата намират точен и премерен израз в действията.
Този акт на смелост и самоотверженост, който с гордост си припомняме всяка година, трябва да ни накара да погледнем по-мъдро в днешния ден на обединената ни уж държава.
Разединени в любовта, обединени в омразата
Българите сме разединени на всякакво обществено и социално ниво и по всякакъв признак – политически (толкова партии, че не си струва да ги изброявам), социален (бедни и богати; столичани и провинциалисти), етнически (българи и цигани или турци); културен (българи и бежанци); образователен (грамотни и недотам грамотни), религиозен, полов, футболен и т.н и т.н. И дори, когато не сме съвсем наясно какво точно и защо ни разделя, предпочитаме „силно да мразим”.
В България мразим всички и всичко – правителството, шефа, съседа, лошите пътища, скъпия ток, ниските пенсии. В чужбина ставаме патриоти и милеем за родината, поствайки неуморно в социалните мрежи трогателни снимки на български хубавици в народни носии и красиви гледки от Рила, Пирин и Родопите. Точно така – само това ни остана като пристан на единение –патриотизмът(отново не еднозначно разбиран) и красивата природа.
„И аз съм българин”
Има един много интересен момент в историята на Съединението, за който разказва в книгата си „Строители на съвременна България” Симеон Радев. Той се отнася до тогавашния губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и ролята му в това събитие. „На 9 часа вечерта ( на 5 септември – б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобшение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич сам лично повикал ординареца и му наредил веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.” При арестуването си той посреща през нощта въстаниците у дома си по халат с думите: „Ако съм изгубил всичко, то поне народът да спечели”. Два дни по-късно княз Александър Първи Батенберг с манифест утвърждава присъединяването на Източна Румелия и с нарочен манифест приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България.
Малко политици са си тръгнали от сцената с подобни думи.
Духовно единение?
Насред ежедневната бедност и трудности, обхваналат ни духовна нищета е страховита. Напълно загубили вяра в политици, система и държава, обезверени, хората вече не се и опитват да закрепят счупените устои на държавата. Вече е по-лесно и смислено да се напусне държавата, отколкото да се положат усилия за нейното нормализиране. Разделяме се на тези отвън и на останалите вътре. Докога?
Във времена, когато териториалните граници са сигурни, несигурно се оказва духовното единство на живеещите в държавата. А всички искаме сходни неща – нормална полиция, нормална съдебна система, с нормално образование и нормални заплати.
Това не е ли достатъчно, за да се обединим и да заработим заедно, загърбвайки миналото в името на по-добро бъдеще? Защото сме преди всичко българи. И защото „съединението прави силата”.