Хората са все по-агресивни, нетолерантни и апатични
Текст Мария Колева
Стотиците българи, живеещи в чужбина, постоянно поддържат жив контакт с родината си. Връщайки се веднъж-два или повече пъти годишно те имат сетивата да видят и положителните, и негативните тенденции, развиващи се в родното общество. При това отчитат тези тенденции в ежедневните си срещи и разговори с роднини и близки, разходки из родния град и страната, а не въз основа на новинарските емисии и коментари в пресата.
Ако до преди няколко години престоят в България се свързваше и с покупка на имот, и с инвестиция или поне с повече оптимизъм и позитивно настроение, днес вече ситуацията в страната дава много повече поводи за песимизъм и тревога.
Поглед отвън
Ето как виждат България няколко човека, решили да прекарат лятото в родината.
Мария, 32 години, Виена-София
За първи път се движа по софийските улици с детска количка. Като майка с малко дете вече виждам всичко различно и сравнявайки с условията във Виена съм едновременно тъжна и гневна. Тъжна, защото майките в София нямат елементарни условия – дори стигането до парка е истинско приключение – слалом между колите, паркирани по улици и тротоари; пресичане на бегом дори на пешеходна пътека, изпочупени и опасни люлки на детските площадки. Гневна съм, защото не виждам в хората желание да променят нещо или поне да опазват създаденото. Безразборно се хвърлят хартийки по улиците, а никой не прави забележка. Ежедневно наблюдавам майки, които истерично крещят на децата си, карат се безсмислено без да обяснят какво искат. Хората са много напрегнати. Досега не съм усещала такова напрежение – можеш да го пипнеш, докато пътуваш с автобус, например. Хубавото е все пак, че като цяло обликът на столицата се промени и има отделни места, които са хубави и привлекателни.
Калоян, 35 години, Виена-Велико Търново
Тази година поканихме приятели австрийци в България. Дойдоха ентусиазирани и изпълнени с любопитство. Заведохме ги във Велико Търново, Арбанаси, Преображенския манастир. Много е интересно да видиш ежедневието си, нещата, с които си свикнал, през очите на другите. Гостите ни бяха добронамерени, но не можеха да скрият уплаха си, докато мощното БМВ със затъмнени стъкла ни задминаваше на забранено и едва се размина с идващата насреща кола. Виждах и удивлението им при гледката на паркиралите на пешеходна пътека или друго забранено място коли. В един момент не издържах и направих забележка на шофьор, който навлизайки в еднопосочна улица, създаде затруднения на пешеходци и автомобили. „Еми, са кво?”, отговори ми той невъзмутимо.
Нашите австрийски приятели харесаха Царевец, църквите и манастирите, които им показахме. Не се сдържаха и попитаха защо толкова къщи в центъра на Велико Търново се рушат и никой не взима мерки. Обяснихме им, че те са възстановени на собствениците, но тъй като те са много и са пръснати, не могат да се разберат как да стопанисват имота си. Не можах да им кажа какво разпорежда българският закон в такива случаи и те не можаха да разберат как тази разруха може да продължава с години.
Мартин, 23 години, студент в Грац
Така се случи, че не се бях прибирал три години в България. Това, което ме порази в родния ми град (по желание на Мартин не го споменаваме) бе начинът, по който се обличат момичетата. Братовчедка ми е на 14 години, а се носи като 19-годишна – боядисана коса, грим, къса пола. Майка ми обясни, че така изглеждат всичките й съученички. Ако не спазва този „дрес код”, ще я мислят за „смотана”. Струва ми се, че бумът на чалгата е поотшумял, но тази култура е оставила трайни поражения в съзнанието на младите хора, особено в по-малките населени места. А разликата между София и провинцията е станала още по-фрапираща.
Посетих къщата на дядо ми в Северна България – оглозгана до тухла от ромските набези. Миналата зима всички плодни дръвчета бяха изсечени и изгорени за огрев. Дядо ми не издържа и напусна. Както и много други възрастни хора от селото, които се страхуват не само за имота си, но и за живота. Мисля, че ромският проблем в България е голям и страшен, а никой не го коментира, още по-малко пък да предлага решение. Това е бомба със закъснител, която в тази демографска криза, ще избухне съвсем скоро.
Статистически погледнато и социологически обяснено
Докато чака да разбере кой ще е следващият премиер на преходно правителство в България, българското общество се разпада. Вече не става дума само за недоверие към държавата, а и към такива изконни ценности като семейството, близките, съседите. Разпадат се не само политически партии, но и професионални и интелектуални общности. Изследване на агенция „Афис”, проведено в периода септември-декември 2013 г. ясно показва мащаба на срива. Резултатите сочат, че за четири години нетърпимостта в междусъседските отношения се е увеличила два пъти. Макар и по-слабо, подобна е тенденцията и в междуроднинските връзки, където проблемите са нарастнали от 3,7% през 2010 г. на 5,9%. Четири пъти се е увеличил и броят на хората, които не желаят да имат никакво отношение към психиатрично болните или ХИВ позитивните. С 8% е нарастнала крайната нетърпимост към етническите различия. „Данните са тревожни, защото показват тенденция на разпад на защитните мрежи. Тук вече не говорим за традиционния негативизъм към елита, той е видим, коментиран е много пъти. Разделението вече не е само по вертикалната йерархия – „народ срещу елит”, а по хоризонтала – между самите хора.”, коментира социологът Юрий Асланов от агенция „Афис” пред списание „Тема”. Той посочва още, че 3,5% от хората, живеещи и работещи в чужбина заявяват, че не желаят да се върнат, защото „ в България живеят лоши хора” и не биха искали да общуват с тях. Според експерта този процент е привидно нисък, но е много съществен индикатор.
С опит отвън
Идвайки от подредени държави с работещо гражданско общество, българите много бързо фокусират елементарни проблеми, често отдавна непривличащи вниманието на постоянно живеещите в България сънародници. Масовата културна деградация, ниското ниво на образование, незачитане на другия, липса на търпимост и толерантност, агресия и апатия са сред нещата, които най-често правят впечатление в България, погледната отблизо след дълъг престой в чужбина. „В Австрия се учим да спазваме правилата точно до педантизъм, защото очакваме и получаваме санкция и при най-малкото отклонения. В България няма контрол, органите на реда не са авторитет и всеки нарушава реда, както намери за добре. Няма малко и голямо нарушение – и за 3 минути спиране на забранено вече си пристъпил закона.”, коментира Калоян. Според него, колкото и да се следят новините от България, от чужбина не можем да разберем емоцията, с която хората възприемат политическите събития, а именно тя е тази, която бележи поведението им в ежедневието.
Младият Мартин допълва, че разбирането и толерантността към различния са били сред първите уроци, които е трябвало да научи в чуждата държава. „Едно от нещата, които ми направиха впечатление в Австрия бяха многото хора в инвалидни колички по улиците. В началото наивно си мислех, че тук просто има повече болни, докато в един момент проумях, че тези хора имат условията да излязат от дома си и да водят нормален живот, докато в България се стараем да ги направим невидими.”
„В чужбина човек се научава да цени личното време и пространство на другия. Не мога да пусна музика след 22 ч, защото това ще подразни съседите и те ще извикат полиция. И тя не само ще дойде, но и ще имам проблеми. В България съседите ми се подиграват, когато ги помоля да намалят музиката, за да може детето да заспи.” Нивото на толерантност към другия е критично ниско.
Промяна?
Причините за този срив в нагласите и възприятията на хората са много. Социолози и психолози често обясняват една или друга проява на агресия или ксенофобия. Важно е обаче да се попитаме възможна ли е промяна. Може ли българското общество да се обедини и да заработи заедно? Постижими ли са на практика така желаните ред, справедливост, разбирателство? Способен ли е българският народ на такова интелектуално и солидарно усилие? При липсата на авторитети в обществото и на консесусни фигури, трудно може да се даде категоричен отговор на тези въпроси. Но е сигурно – българите, живеещи в чужбина, могат да бъдат катализатор на промените и със знанията и опита си да помогнат за оздравяването на болното от недоверие общество.
____________
Още по темата:
Да се върна – да не се върна, да замина – да не замина…
