„Чрез цялото честване на този светъл празник искам да задържим корените в родината, да оставим в децата спомена за българското училище.“, казва Ирина Владикова, директор на българско училище „Св.св.Кирил и Методий“
Българското училище „Св.св.Кирил и Методий” е създадено през 1992 година. То е първото самостоятелно училище на самоиздръжка извън България след 1989 год., осъществяващо обучение по български език и литература, история и география на България за учениците от 1 до 12 клас, регистрирано по законите на чужда държава (Австрия) и същевременно лицензирано от МОН. През 2008 г. е създадена и предучилищна група „Моливко”, която през учебната 2012/2013 г. прераства в първата във Виена детска градина „Моливко”.
С много любов и вдъхновение с малките палавници се занимават учителите Анета Геранлиева, Сълзица Громан и Красимира Шарф. Преподавател по история и география е Тодор Тодоров, а Ирина Владикова, освен че е директор на училището, е поела и обучението по български език и литература на учениците от 5-ти до 12-ти клас.
Анета Геранлиева, начален преподавател
„Учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери.“
За предизвикателството да бъдеш учител
С умиление си спомням за много учители, които са оставили трайна диря в съзнанието ми. Завиждах им и исках да приличам на тях. От малка пишех много красиво и винаги ме избираха да напиша текста на черната дъска, когато ни предстоеше открит урок. Никога няма да забравя уроците на учителката ни по български език – Анка Боева. И днес, когато реализирах тази моя детска мечта, много бих искала и тайничко се надявам, след време и аз да бъда любима учителка.
Винаги съм вярвала, че да бъдеш учител е призвание. Когато прочетох в тълковния речник обяснението на думата учител, останах много разочарована: специалист, който обучава ученици и лице, което има последователи, от което някой се учи. Аз мисля, че това обяснение не е пълно. Учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери. Той е този, който дава, както се казва в една английска пословица, два подаръка на децата – единият е корени, а другият – криле.
За преподаването в чужбина
Учителската професия е една от най-трудните и изисква постоянство и упоритост. Ако можеш да се справиш с предизвикателството да бъдеш мотивиращ учител, значи можеш да се справиш с всичко, с което се захванеш. Ето аз вече 28 години упражнявам тази професия. В България работих 21 години като начален учител и в Австрия съм от 7 години в българо–австрийското училище „Св.св.Кирил и Методий“. Колко съм „добра“ в работата ми решават само и единствено учениците, на които преподавам. Аз обичам истински това, което правя, но най-много обичам – ДЕЦАТА! Моята първа и главна задача е да ги опозная. Когато преподавах в България ми беше много по-лесно, защото всеки ден се срещах с моите ученици и прекарвах повече време с тях. Обучението на българските деца извън пределите на България е голям проблем за нас учителите. Налага се сами да преработваме учебния материал, за да го поднесем в достъпен, интересен и привлекателен вид за учениците. А щом учителят е затруднен, представете си как се чувстват учениците, от които се изисква с лекота и за много кратко време да приемат тази информация. Тук е мястото да изкажа своето възхищение от старанието и любознателността, които показват всички ученици в процеса на обучение и усвояване на българския език, въпреки умората и заетостта им.
За възрожденския дух
В условията на 21-и век, в богатата и все по-наситена информационна среда, в която живеят и се развиват днешните ученици, става все по-трудно да привлечеш вниманието им и да предизвикаш у тях интерес към българския език. Аз вярвам, че колкото и да се усъвършенстват технологиите, те не могат да заместят непосредственото човешко общуване. Смятам, че учителят трябва да въздейства на децата с живото слово и да бъде преди всичко – Човек…Той трябва да вдъхва доверие, да бъде съпричастен с вълненията и потребностите на своите ученици, но в същото време да бъде взискателен. Учителят трябва да бъде в крак с всичко ново, но трябва да носи и нещо в себе си от възрожденския учител. Да познава, почита и показва на своите възпитаници празниците, традициите и обичаите на своя народ. Тук те познават по-добре австрийските празници и затова се старая да не пропускам да ги запозная с почти всички българските празници и обичаи. За някои деца е много трудно да си ги представят, защото никога не са били в България, но това не им пречи да се включат с желание в сценариите за Коледа, Баба Марта, 3 март, 8 март, Великден и др.
За личната болка
Когато си учител загърбваш егоизма си и оставяш личните си проблеми извън класната стая. С голяма болка искам да споделя, че преди няколко години открих, че съм наранила несъзнателно моите собствени синове. Трябваше да посрещна новите си ученици в първи клас и една от майките, малко закъсня. Не мога да Ви опиша с думи болката, която преживяваше детето, останало само. В този миг аз осъзнах как са се чувствали моите синове на своя първи учебен ден без мен и се разплаках. Когато се прибрах вкъщи помолих за прошка. Децата ми са вече пораснали и не отдадоха голямо внимание на това, успокоиха ме, че вече е забравено и ми прощават, но аз не мога да си простя, че съм ги лишила от присътвието си на най-важния момент от живота им. Отдадена на работата си и задълженията, аз не съм присъствала на първия им учебен ден, тъй като в същото време е трябвало да бъда на своя пост и да посрещна класа си.
За удовлетворението
Учителят никога не забравя малките имена на своите ученици и винаги се интересува от развитието им и се гордее с постиженията им.
Бих искала да благодаря на всички бивши и настоящи родители, че са ми оказали голямата чест да ми се доверят и поверят най-ценното нещо, което имат – своите деца. Благодаря за помощта, която ми оказвате, защото в този сложен процес на обучение участваме всички – учители и родители. Ние трябва заедно да формираме всестранно развити ученици, подготвени с достатъчно знания, зада променят света към по-добро.
Уверена съм, че това, което изграждам с много любов, ще трае вечно.
Сълзица Громан, предучилищен и начален преподавател,
„Учителската професия е единствената, която създава всички останали“
За себе си
Работя като учителка вече 25 години, а в Българо-австрийското училище за занимания в свободното време „Св. Св. Кирил и Методий” във Виена преподавам от пет. За учителството е изписано и казано толкова много, тъй че може да прозвучи банално, но то заема специална част от моя живот, която му придава изключителен смисъл, навярно, трудно разбираем за мнозина извън тази професия. Децата са моето огледало. Те са така чисти и истински, че когато си с тях е невъзможно да бъдеш друг, освен… чист и истински!
За българския език в чужбина
Да преподаваш на български деца в чужбина е трудно и, разбира се – отговорно, тъй като провеждането на учебния процес тук трябва да бъде съобразяван с реалности различни от тези в България, например. Учениците ни са много натоварени: посещават австрийски училища, където основно учат; някои от тях изучават по два-три езика едновременно; други ходят на курсове по различни изкуства, спортуват… В този контекст попада и обучението в нашето училище. С моите колеги се стараем да поддържаме много високо ниво, съзнавайки значението на родния език и отговорността пред децата. Съвсем естествено – минаваме през трудности, но пък положителните емоции, радостта от постигнатото, удовлетворението да виждам как техните знания и умения се умножават и развиват, ме прави искрено щастлива. Благодарността идва и от желанието им да се научат, както казват нашите предци, „на четмо и писмо”. Зная, че техните връстници в България, няма да разберат лесно радостта им, на която ме правят съпричастна и която споделят с мен, когато се върнат от ваканция: „Знаете ли, госпожо – казват те – сега, когато ходя в България, вече мога да прочета и да разбера какво пише по големите табели край пътя, в менюто на ресторантите, където се храним, и най-вече – мога свободно да разговарям и общувам с моите братовчеди и техните приятели…”
Горда съм и обичам тези слънца, особено като гледам грейналите им лица, жадни за знание. Всичко това се вижда ясно и от желанието, с което участват различните конкурси (и които много често печелят!); от искрения им интерес, когато представяме българските традиции и обичаи…
За уважението
В нашето училище съм щастлива и от друго – от огромното уважение към нас, учителите. Тук се стараем да поддържаме и много силни връзките „деца-учител” и „родители-учител”. Смятам, че в хармоничното единство на тези отношения е кодиран успеха на всички ни. Ще цитирам един неизвестен автор, който казва:„Учителската професия е единствената, която създава всички останали.” Сякаш, в тази мисъл се съдържа най-точното описание на учителството…
За 24 май
Сега, когато предстои да отбележим отново 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, бих искала да поздравя всички ученици, учители и просветни дейци, и да им пожелая с красотата на омайната българска реч да творят с плам и жар доброта и светлина навсякъде по света. С достойнство да носят в сърцата си България и да не забравят, че те са истинските победоносци. На моите ученици пожелавам да развиват таланта си с много учение и труд, да бъдат здрави, упорити, да сбъднат своите желания и мечти и никога да не забравят думите на големия български писател Стоян Михайловски (1856-1927):
Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
ти чест и слава поднови!..
Красимира Шарф, предучилищен и начален преподавател
„Най-голямата ми задача е освен да науча децата да четат и пишат, да ги науча и да ценят българския език и българските традиции”
За себе си
Вече 10 години съм част от българското училище във Виена. В началото помагах при подготовката на тържествата, а когато през 2008 г. се създаде първата предучилищна група с радост я поех. Това е професията ми и времето, прекарано с децата тук много ме зарежда. Идвам в училището три пъти в седмицата по три часа, често след работата ми в детската градина, но не усещам умора. Напротив! Сред децата си почивам и си тръгвам много щастлива, когато видя, че са научили нещо ново. Понякога у дома ми се сърдят, че отделям толкова много време и емоции за училището, но аз инак не мога. Толкова ми е приятно да съм полезна с нещо за българската идея. И в крайна сметка домашните ме разбират.
За бисерите и грешките
„Как се казва датата днес?”
Децата ни са много интелигентни, някои са с двама български родители, други са от смесени бракове, някои са родени тук, други идват от България. Това обяснява различното ниво на владеене на български и многобройните бисери, с които ме заливат всеки ден. Често се налага да превеждам думи от немски или да обяснявам значението на български думи. Голяма част от учениците мислят на немски и когато се изразяват на български се получават изречения като „Колко късно е?” вместо „Колко е часът?” или думички като „сладкарничари”, „животнари”, „пешеходник”, „наречения”. Но така децата се учат, те помнят по-добре грешките или смешните думи и покрай тях запомнят и правилния израз. Затова се стремя да ги карам да говорят, да разказват случки от ежедневието, да споделят, за да развиват речта си, а и за да освобождават емоциите си. Най-голямата ми задача е освен да ги науча да четат и пишат, да ги науча и да ценят българския език. Да знаят, че той е богатство, което ще им помогне в бъдещата реализация.
При нас децата са сред свои и не се чувстват различни, атмосферата в клас е по-свободна и си говорим за много неща, често и извън учебния материал. Така се изграждат отношения на доверие и когато след 4-ти клас се разделяме на всички ни е много мъчно.
За удовлетворението
Имах ученичка, която беше с майка българка и баща австриец, едва говореше на майчиния си език. В предучилищните занимания се разбирахме с нея с жестове и кимвания с глава. В трети клас това дете написа много интересна приказка за България. Имаше едно изречние, което според мен не звучеше добре и се обадих да попитам дали мога да го коригирам. Детето категорично отказа: „Не, така ми го остави!”. Това съчинение спечели първата награда в конкурса на ДАБЧ. Бях толкова горда и щастлива, защото видях ползата от моята работа.
За 24 май
Едни от най-ярките ми спомени от детството са именно от този празник. Всички деца от детската градина ни качваха на камион и така минавахме на манифестацията. За празника винаги получавах нова бяла блуза, плисирана пола и корделки. И до днес си пазя традицията на този празник да съм с нещо ново. Вярно е, че седмиците преди 24 май за нас са много напрегнати покрай подготовката за тържеството. Децата са уморени, родителите са ангажирани, нямаме време за репетиции. Накрая винаги нещата се получават и всички оставаме с най-добри чувства.
Пожелавам на всички ученици да са здрави, усмихнати и все така с радост да идват в българското училище.
Тодор Тодоров, преподавател по история и география
„Общуването с учениците, обмяната на информация, дискусиите с по-големите – това е безценното в учителската професия”
За преподаването
Преподавам история и география в българското училище във Виена от 1992 г. По образование съм историк с втора специалност география и в България съм работил като учител и преподавател в Пловдивския университет. Нямам обикновен отговор на въпроса защо се захванах с учителстване във Виена, това не се обяснява с две думи… Пред мен никога не е стояла дилемата дали да идвам няколко пъти в седмицата в училището или не, въпреки че това е допълнителен ангажимент върху основната ми работа и „краде” от свободното ми време. Не възприемам нещата по този начин. Чрез преподаването в българското училище имам възможност да правя това, за което съм учил и което винаги съм искал. Освен това благодарение на училището съм в постоянен контакт с младото поколение. Част от учениците ми идват от България, други са родени и израсли тук. Поемам ги от 4-ти и с някои от тях сме заедно до 12-ти клас. Общуването с тях, обмяната на информация, дискусиите с по-големите – това е безценното в тази професия. Вижадм как се променят децата, особено тези, които идват от България. Те осезаемо носят отпечатъка на промените в обществото и страната и със съжаление наблюдавам как спада нивото на подготовката им в България.
За трудностите
Трудното в работата е преодоляването на остарелите програми и учебници, които не са съобразени с особеностите на преподаване в чужбина. Най-тежко ни беше през обърканите 90-те години. Имаше един момент, когато всички книги бяха изхвърлени от училището и се наложи учителите да ги спасяваме по домовете си и по-късно постепенно да възстановяваме отново библиотеката. Щастлив съм, че през последните години можем да работим спокойно и че българската държава вече обръща внимание на училищата зад граница.
За учениците
Учениците тук са много ангажирани, идват в свободното си време и моята цел е да събудя интереса им, да ги мотивирам. Това се случва чрез поставянето на индивидуални задачи, в които да разгледат проблеми, които ги интересуват, чрез дискусии, в които се опитваме да обясним съвременността чрез миналото и откриваме взаимовръзките между различни учебни дисциплини. В час се смеем постоянно, защото често се получават недоразумения в превода или употребата на български и немски думи и изрази.
Мисля, че е много хубаво децата да имат положителен пример пред себе си, да виждат и да се учат на добри неща. Преди няколко седмици се наложи да отсъствам за определен период от време и когато се върнах намерих бележка „Къде сте, г-н учителю? Липсвате ни!” Много мило ми стана. Това е богатството на учителската професия – да видиш, че си нужен дори извън класната стая.
За 24 май
24 май е единственият български празник, за когото няма какво да зачоплим и спорим и можем само да се гордеем. На моите ученици винаги казвам, че има две неща в българската история, които са останали и имат общоевропейско значение – приемането на християнството и спасяването на славянската писменост. Пожелавам на всички ученици да бъдат здрави, амбициозни и много успешни в живота. И да продължават да идват в българското училище!
Ирина Владикова, директор на българско училище „Св.св.Кирил и Методий” и преподавател по български език и литература
„Най-голямото удовлетворение в учителската професия е да докоснеш душата на детето и да останеш завинаги там.“
Започнах да се занимавам с училището преди повече от 20 години. В началото само за два часа, повече като хоби, но работата ме увлече. Когато човек се отнася отговорно и това, което прави му доставя удоволствие, нещата спорят. Трудности винаги има, но контактът с децата ми дава толкова много, така ме зарежда с позитивна енергия, че не мога да си представя и ден без тях. Надявам се, че чувствата ни са взаимни.
За предизвикателствата и доверието
Хубавото при нашия тип работа е, че няма рутина – всяка година идват нови изпитания, нови проблеми и решения и няма клас да се повтаря с друг. Децата са толкова различни и смесени като ниво на знание на езика, че човек трябва да е невероятно креативен и гъвкав, за да се получат нещата. Условията на работа и учениците в чужбина са различни, спрямо тези в България. Ние имаме по-малко часове, по-малко време да предадем материала, разполагаме с по-малко подръчни средства и затова, като учители, разчитаме главно на себе си и на личните си умения да направим учебното съдържание интересно и достъпно, така че учениците да го разберат.
Децата задават много и различни въпроси. Не се страхувам, че ще ме попитат нещо, което не знам. Честно бих ги помолила да ми дадат време да проверя, да се информирам. Това би било добър урок и за тях. Така се изгражда и взаимното доверие, което е изключително важно в нашата работа. Винаги ги поощрявам да си говорим открито, да си казваме нещата честно. Понякога се случва да дойде някой и да сподели нещо много лично, нещо, което предплагам, че е крил и от родителите си. Тогава усещам, че това, което правя е правилно и нужно. Такива моменти са много мотивиращи, защото за един учител е важно не само да предаде знания. Най-голямото удовлетворение в учителската професия е да докоснеш душата на детето и да останеш завинаги там, така че и след години то да те разпознае на улицата и да те поздрави. Това е най-голямата отплата за труда и усилията ни.
За тъжните спомени
Още помня мъката на едно момиченце. Току-що бе дошло от България и много му тежеше раздялата с приятелчета, беше подтиснато и тъжно. Идването му в българското училище го караше да се чувства по-добре, не се усещаше различно и много му се говореше, не му се тръгваше. Няма никога да забравя и един дядо, който водеше двете си внучета при нас. Той не можеше да разговоря с тях, чакаше ги в коридора и плачеше.
За 24 май
Всяка година, когато наближи празникът, си казвам, че няма да правя нищо. Цялата организация на тържеството е много уморителна, защото децата нямат време за репетиции, трудно се събираме. Но пък самият ден е толкова вълнуващ и носи толкова радост! Тази година мотото на тържеството е „Корените ни там, животът ни тук”. Чрез цялото честване на този светъл празник искам да задържим корените в родината, да оставим в децата спомена за българското училище – как са чествали, как са участвали в пиесата, как са рецитирали стихотворения. Много разчитам на театъра, който увлича и оставя дълбок отпечатък в детското съзнание.
На 24 май по традиция изпращаме и нашите абитуриенти, дванадесетокласниците. Това са деца, останали ни верни докрай. Вече са големи хора, самостоятелни и ми е мъчно, че на есен няма да ги видя пак в класната стая, няма да разговаряме за литература и да спорим. Макар че някои от тях продължават да поддържат връзка с нас, винаги ми е тъжно, че се разделяме. И така на 24 май съм с много смесени емоции.
На всички деца искам да пожелая най-вече здраве и много успехи по техния път. Нека изберат професия, която ще им доставя удоволствие.
На всички мои колеги пожелавам щастие и нека контактът с децата винаги да им носи удовлетворение, защото без здрава връзка учител-ученик не можем да си свършим качествено работата.
_________________
Още по темата:
За училищата по родолюбие и преподавателите в тях – Защо решихме по повод 24 май да представим преподавателите в четирите български училища в Австрия
Нашите учители: Българско училище „Дунав“ в Линц
Нашите учители: Българско училище „Никола Й.Вапцаров“ в Грац
Нашите учители: Българско училище „Орфей“ в Линц
Ирина Владикова: Доброто владеене на майчиния език е в основата на изучаването на чужди езици
Българският език в чужбина – как да го изучаваме