Сирни Заговезни е. Един от най-съкровените и лични български прзници.
Текст Валери Бояджиев
Спомням си, че на този ден се събирахме цялото семейство. Баба приготвяше баница със сирене (как ухаеше само изпод вестника и кърпата, с които тя грижливо я завиваше, за да се запази мека и топла), варено жито, риба. Сядахме в кръг на земята, а дядо връзваше едно варено яйце с червен конец и го завърташе. Който имаше най-голяма уста и беше най-бърз – успяваше да го „амне”.
Същото правехме и с бялата халва с ядки, макар че мен все ме беше страх да не ми строши зъбите. После излизахме навън и татко и брат му палеха огън. Нашият не беше много голям, та беше лесно всички да го прескочим. Спомням си , че в далечината проблясваха езиците на по-буйни огньове и миришеше на изгоряла гума.
По нашия край на този ден не се маскирахме, но по-късно в Университета колегите ми разказваха, че на Сирни Заговезни правят карнавал. Страшните маски трябвало да прогонят злите духове.
Макар че говоря за времето, когато не се ходеше на църква и не се говореше за Христос, запомнил съм, че дядо откриваше вечерята с думите: „Ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви”. И всеки се навеждаше, целуваше ръка на другия и се чуваше „Прости, ако волно или неволно съм сгрешил”. После големите стояха до късно на масата и си говореха по-тихо и кротко от обичайното.
Простено-прости.
Днес искам прошка от родителите си по телефона. От приятелите си по Фейсбук. Не палим огън, нито пък „амкаме” яйце. Загубихме ли тайнството на прошката? Можем ли без да се поклоним и без да погледнем в очите да поискаме прошка от всеки в социалната мрежа? Анонимна ли е прошката или греховете си имат име? Причинената болка и стореното зло трябва да си имат име, за да може прошката да бъде като лек за раната. Винаги съм свързвал опрощаването с чувството за вина, за осъзната вина.
Искането и даването на прошка е дълбоко лично и интимно преживяване. Проява на сила след дълго вглеждане в собствената си душа. изисква се усилие, за да простиш първо на себе си, а после и на другите. Мисля днес да прекарам деня със семейството си. Да си поговорим или да помълчим. А на хората, които са далече и не мога да видя, ще се обадя лично, за да поискам прошка. От уважение.
