Винаги нося със себе си невидимия багаж от спомени и истории.
Интервю Елица Ценова
На 3-ти февруари 2014 г. официално излезе немскоезичното издание на романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“. Преводът е дело на Александър Зицман. Авторитетни немски вестници веднага публикуваха високите оценки и положителни отзиви на критиката за книгата.
Писателят ще представи романа си пред австрийската публика в Грац (24 февруари), Виена (11 март) и Залцбург (24 март)
Вие сте сред най-четените съвременни български писатели. Книгите Ви са преведени на различни езици и се радват на отлични рецензии в Европа и САЩ. Важен ли е успехът за един писател?
Човек не мисли за успеха докато пише. И след всяка книга той трябва да забравя случилото се с нея и да започва отначало.
Успехът е относително и не винаги приятно нещо в България. Да, хубаво е, когато хората те разпознават и спират на улицата, просто за да ти кажат „благодаря”. Получавам много трогателни писма от читатели, които споделят как една или друга книга ги е накарала да си спомнят важни за самите тях неща или ги е утешила в тежък момент. Само заради това си струва да пишеш. Случвало се е аз да съм мрачен и обезсърчен, а някой да ми каже, че книгите ми са зареждащи и окуражаващи.
От друга страна успехът у нас лесно поражда завист. Смешно е, когато някой си мисли, че успехът на един български писател изяжда от успеха на друг. А то е тъкмо обратното, защото всяка успешна книга създава читатели и вяра в четенето, а това е добре за всички.
На какво според Вас се дължи повишеният интерес към българската литература в последните години?
От многобройните ми срещи с читатели разбирам, че има много хора, които четат и търсят специални отговори чрез книгите. Във времето, в което живеем, книгата е важен източник на смисъл. Смисълът се натрупва бавно, изисква всекидневно усилие. А ние по-често искаме да ни е лесно. Четенето не е убиване на време, а е нещо което може да те спаси, утеши. Това са и основните функции на литературата – да създаде памет и да утеши човек, да му помогне да намери смисъл. Във времена на криза интересът към литературата е логичен и нормален. От криза се излиза с култура. Бавно разбираме колко е важно да спрем за малко и да си поговорим, да си намерим отговорите на нещата, за които обикновено мълчим.
снимка Дафинка Стоилова
Има ли разлика в начина, по който читателите от различни държави възприемат книгите Ви?
И да, и не. Наблюдавал съм и много различни, и много еднакви реакции. В началото бях притеснен, че западната публика няма памет за нещата, които разказвам и не знаех как ще ги възприемат. Убеден съм, че всяка лична история е универсална. Навсякъде по света има хора, които изпитват тъга, страх, колебание. „Физика на тъгата” бе неочаквано добре приета в Италия. Критици я определиха като една от трите най-важни книги, издавани през 2013 г. там. Но това, което особено ме радва е, че млади хора си споделят в блоговете цитати от нея. Това показва, че другият читател е приел тази книга за себе си. В рецензиите в италианската преса се усещаше едно добронамерено любопитство към България и българина.
Немската критика показва също много точно и ясно разбиране на романа, на темата за емпатията, на идеята за една капсула на времето, събираща всички важни и неважни истини от 20-ти век, които трябва да предадем нататък. Тук отбелязват и смесването на меланхолия и хумор, което също е важно.
Различни класации показват, че българите не се определяме като щастливи. Тъжен народ ли сме?
Всеки народ има свое собствено усещане за тъга. Тъгата е много човешко и не непременно негативно качество. Няма лошо човек да тъгува от време на време. Проблемът на българина е, че неговата тъга трае много дълго. Друга нейна специфика е, че много трудно се разказва от самия тъгуващ. Това е неизговорена тъга. Ние не обичаме да говорим за интимни неща. Има една особена свенливост и мълчание в българското семейство. „Физика на тъгата”, която обхваща цял век и живота на няколко поколения, всъщност е опит да бъде изговорена някаква част от тъгата. Има една глава озаглавена „Готварска книга на мълчанието” и там се казва „Майките ни умееха да правят от мълчанието си много хубави баници.” За това мълчание си струва да говорим.
Вие често пътувате и с месеци оставате в чужбина. Престоят зад граница променя ли по някакъв начин погледа Ви към случващото се в България?
Човек отвън преживява по-силно случващото се в България. Пътувайки и пребивавайки за по-дълго на ново място, не се усещам като човек, който оставя всичко зад гърба си. Винаги нося със себе си невидимия багаж от спомени и истории. Опитвам се да гледам новите места, да гледам света през очите на различни хора. Представям си какво би казала майка ми или баба ми, ако се разхожда с мен по улиците на Париж, Виена или Берлин. Вълнува ме темата за неосъществените неща, за местата, за отказания свят. Тази тема е част и от есетата в „Невидимите кризи”.
Престоите в чужбина ми дават времето и пространството да бъда сам със себе си и да пиша. Човек се връща добронамерен и пълен с идеи в България, макар че често това бързо се изчерпва.
Вие сте човек с активна гражданска позиция и открито я заявявате. Какво Ви накара да застанете зад „щитовете на беззащитните” по време на летните протести през миналата година?
Писателят няма с какво друго да влияе на случващото се около него освен с думите и книгите си. Аз съм по-скоро затворен човек и ако не се налагаше, нямаше да напусна собствената си зона на комфорт, но има случаи, когато трябва да се излезе и да се заяви позиция. Нямаше как да не реагирам. В такива ситуации човек не брои какво печели и какво губи, а застава на страната на тези, които се опитват да променят нещо. Бях щастлив да видя всички тези хора, студентите със „щитовете на беззащитните” с тези корици от книги. Такъв подем няма дълго да ни се случи пак и ще разберем защо четящият човек е протестиращ, а протестиращият – красив и смислен.
Това е протест на ценностите в един свят, в който всеки вика, но никой не слуша. Беше важно да се знае, че който и да дойде на власт, ще трябва да се съобразява. За съжаление българинът няма памет за провали иначе много от сегашните публични лица нямаше да ги има, защото вече щяхме да сме си игнорирали.
Какво научихме от протестите?
Ние не бяхме реагирали на случващото се около нас дълго време и бяхме поръждясали в реакциите си. През юни беше щастливото време. Сега е трудното време, защото най-трудна е всекидневната революция. Трябва да продължим ежедневната съпротива и да останем в режим на реагиране.
Вашите книги направиха четенето модерно. Ще помогне ли литературата да се спре процесът на опростачване на нацията?
Моята малка лична кауза е да върнем читателите и четенето като ценност. Четенето възпитава вкус и това е политически важно за България, защото бездарието и простотията са политически проблем.
Литературата работи за нещо много важно – тя формира вкус и емпатия. Това че не се интересуваме един от друг е колкото личен, толкова и обществен проблем и той се оголи особено ясно по време на протестите. Литературата учи на любопитство и съчувствие към другия. Когато чуеш историята на някого, ти вече не можеш да го унижиш, той ти става близък. И в това е чудото на разказването. Литературата е бавна, но затова пък трайна медия.
Вие имате слабост към миналото и много обичате да го анализирате. Все пак, как изглежда бъдещето според Вас? Мога ли да цитирам края на един ваш текст преди време в „Капитал”? Бихте ли добавили нещо към него.
Не бих променил нищо.
Според моята най-оптимистична прогноза най-важните неща ще останат същите. Хората ще продължат да четат книги и да плачат над измислени герои, ще изпитват съчувствие и любопитство, ще стоят на слънце до късна есен и ще се радват на сняг през зимата, днешните деца ще имат свои деца. Всичко ще си бъде така, както е било преди 20 години.
Това никак не е малко. И всъщност е всичко.
Немската критика за романа „Физика на тъгата“:
Mitleid mit dem Minotaurus – Frankfurter Allgemeine Zeitung
Physik der Schwermut (leseprobe) – Frankfurter Allgemeine Zeitung
Diagnose: Pathologische Empathie – der Freitag
Daniel Woodrell: Georgi Gospodinov: „Physik der Schwermut“ – Badische Zeitung
Литературни четения в Австрия:
24. Februar, 20:00 Uhr
Graz, Literaturhaus
11. März, 19:00 Uhr
Wien, Hauptbücherei
24. März, 19:30 Uhr
Salzburg, Galerie Untersberger-Kerschbaumer
Визитка:
Георги Господинов (1968) е поет, писател и драматург. Автор е на книги с поезия, последната от които е антологията „Балади и разпади”. На немски излизат под заглавието “Kleines morgendliches Verbrechen“ (Droschl, 2010).
Неговият „Естествен роман” е публикуван на 23 езика, сред които немски (Droschl, 2007) английски, френски, италиански, испански, датски, исландски и др. Получава отзиви в „Ню Йоркър”, „Таймс”, „Гардиън”, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.
Автор е на театралните пиеси “D.J.” и “Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, с награда Аскеер за драматургия.
Романът “Физика на тъгата” (Жанет 45, 2012), спечели Националната награда за литература “Христо Г. Данов”, Наградата на читателите „Цветето на Хеликон” за най-купувана българска книга”, а през 2013 стана „Български роман на годината”. Италианското издание е обявено от критиката за едно от най-важните заглавия излезли там през 2013. Романът излиза на немски в издателство Droschl през 2014 в превод на Александър Зицман. ФАЦ я определя като откритие и „пленителна творба”.
Най-новите книги на Господинов са „Невидимите кризи” – сборник с есета и истории (2013) и книгата с разкази „И всичко стана луна” (2013). Двете са сред най-търсените книги в България.
Носител на наградата „Аполон Токсофорос” за принос към българската култура.
В момента е гост-писател на Quartier21. MQ, Wien (препоръчан от BMeiA).
