„Ще ми се през вратите на БКИ“Дом Витгенщайн“ да минават повече млади хора. Те са носителите на новите идеи. Много разчитам и вярвам на тях.“
Интервю: Елица Ценова
Професор Конева, Вие произхождате от семейство на учени. Баща Ви, проф.Илия Конев, е сред най-видните представители на българското литературознание. От родителите си ли наследихте любовта към историята и културата?
Имах наистина голямото щастие да израсна в една „научна лаборатория”, в която, когато не се създаваше наука, се обсъждаше или говореше за нея. През дома на родителите ми минаха десетки учени, чиито имена и днес произнасям с почит. Бяхме си един малък „научен съвет”. Радвам се, че традицията продължи. Дано да се запази и в бъдеще.
Баща ми е литературовед, а майка ми – историк. Самата аз съм завършила културознание в Лайпциг. Втората ми специалност е литературознание. С конкурс спечелих докторантско място по „История на новата българска култура” в Института по история към Българската академия на науките. Така станах и историк. Мисля, че симбиозата от двете специалности е много ползотворна. Темата на докторската ми работа „Българската култура по време на войните 1912-1918 г.” бе „революционна” за времето си, защото за първи път постави за разглеждане в тяхната връзка понятия като война и култура, които за този период са и по-специфични, своеобразно продължение на „култура и национална революция”. И въпреки че са във взаимовръзка и двете явления (културата и войната), особено във военни условия, продължавам да се питам, дали могат и за миг да бъдат съвместими.
С кое Ваше изследване се гордеете най-много?
Като лектор по български език, литература и култура в университета във Фрайбург през (2006 г. -2011) попаднах на неизвестни дотогава документи за проф.Иван Шишманов. Така получих шанса да осветля шест непознати (а се оказаха едни от най-съществените) години от неговия живот. Тези изследвания промениха много неща. Сега във Фрайбург като първия славист е посочен именно проф. Шишманов. „Пренаписа” се и историята на Фрайбургската славистика, която започва с лекциите на професор Шишманов „Светът на славяните” през 1923 г. в Университета „Алберт Лудвиг”. Много съм щастлива, че на професор Шишманов е и първата паметна плоча, която германците поставиха на българин. Това бе дело на добронамереност, обединило усилията на германските институции и българското посолство. Благодарна съм и на журналиста Бойко Василев и неговия оператор Хрисимир Денев, които прекосиха през декември 2010 г. заснежена Европа, за да отразят събитието.
С тези нови данни разбрахме също, че проф. Шишманов е и първият „български европеец по документи”. Именно тук във Виена той участва в ръководството на Първия паневропейски конгрес през 1926 г. и оттук започва и приятелството му с Николаус Куденхоф-Калерги. Но най-много се гордея с откритата реч, която проф. Шишманов произнася на този конгрес и особено, че се е обърнал към делегатите на български, а сетне е минал на френски и немски. Този дребен факт говори много. И, позволете ми една нескромност, за тези изследвания (книга, изложба, филмът „Преди началото в съавторство с Бойко Василев) станах „почетен професор”, с което също се гордея.
Защо решихте да посветите проявите на Института през 2014 г. на 25-годишнината от падането на Берлинската стена?
Убедена съм, че стените могат да предпазват, когато човек реши да се затвори в себе си, уедини за размисъл или да се скрие за известно време от недобронамерените. Но в случая, в нашия европейски свят, Берлинската стена разделяше – разделяше семейства, разделяше дори хора с еднакви възгледи. Това разделяне беше особено видимо в областта на културата. След рухването на стената видяхме колко бързо се втурнаха всички бивши социалистически държави да „догонват” несъстоялото се съвместно общуване. Това важи и за държавите от другата страна, които по нов начин преоткриха народите от Източния блок и разбраха, че те също имат своя култура и желаят наравно с всички останали европейци да продължат онези традиционни процеси, които бяха прекъснати и притъпени след Втората световна война. Споменах вече, че още през 20-те години на 20-ти век, точно тук във Виена опитни политици и общественици са били вдъхновени от идеята за единна Европа, работили са за нея и само политическата неразумност от края на следващото десетилиетие прекъсва тогавашния ентусиазъм на европейците. Затова и ще се концентрирам предимно върху постиженията на българската култура през последните 25 години.
Вие вече представихте своята концепция за работа пред представители на българската общност. Бихте ли очертали основните моменти от нея и за нашите читатели?
Българският културен институт Дом „Витгенщайн” ще подчини годината на представяне на българската култура в контекста на нейната посланическа роля, на волята да работим заедно, единно и без противопоставяне. Повод за това ще бъде и 160-годишнината от рождението на проф. Константин Иречек. Централно място ще заема и отбелязването на 100 годишнината от рождението на Борис Христов. Още през февруари ще отбележим и големия поет „Пею Яворов между два юбилея”. Тук много ще наблегна на връзката с българските ученици и студенти. Те сигурно желаят да научат повече за родната си литература. И ние ще ги поощряваме и ще помагаме с каквото можем. Уверих в това и директорката на българското училище г-жа Ирина Владикова.
Планирам едноседмична Панорама на австрийско-българските културни връзки, за която ще бъдат привлечени най-различни изтъкнати специалисти от България и Австрия.
Целта е да бъдат представени във Виена (а и в други градове на Австрия) постиженията на българската култура през изминалия четвърт век. Амбицията е да се обхванат в месечни програми:
А. Българското кино от „забравата” до възхода. Представяне на отличени български филми. Срещи с български актьори и режисьори;
Б.Българската художествена литература на прехода. Откровен разговор с български писатели и поети;
В. Българската живопис днес. България (1989–2014) чрез платната на нейните художници; Г. Българският театър на гости в Австрия;
Д. Българска журналистика. Документалното кино;
Е. Българската фотография и документалното изкуство;
Ж. Новият възход на българската опера и балет. Българските гласове по световните сцени;
З. Български народни традиции и успехите на съвременната ни етнология в стремежа да възроди паметта за материалната и нематериалната ни култура;
И. Българската археологическа наука и нейните най-нови открития за древността на земите ни.
Ще се опитам да покажа колко много е направено, и то в условията на сложен преход. А чрез възобновяването на Lectorium bulgaricum се надявам да успеем и научно да обобщим и очертаем параметрите на духовното постижение на българите. Защото и преди падането на стената, и след това българските творци са истински герои. Нещо повече. Те се жертваха, оставайки верни на „духовната си мисия”. Отстояването на граждански позиции не е съпътствано с удобен живот, но затова пък достоен. Тази саможертва трябва да получи подобаващо признание.
Какво бихте искали да промените от това, което заварихте в „Дом Витгенщайн”?
Искам да подчертая, че заварих прекрасно наследство. За 40 години е направено много. Създени са трайни механизми за популяризиране на българската култура. Остава да „надграждам”. Ще се опитам на първо време да осъвременя уебстраницата на Културния институт. Нашата дейност трябва да достигне до много повече хора, и до австрийците и до българите, а и до всички, за които „културният обмен” не е само фраза от културната политиката на която и да е било държава.
Ще ми се още през вратите на Дом Витгенщайн да минават повече млади хора. Те са носителите на новите идеи. А с опита на по-възрастните ще успеят да изкачват и стъпала. Много разчитам и вярвам на тях.
На кого бихте се опрели в своята работа?
Естествено най-напред на сътрудниците ми и на колегите в Министерството на културата в София, на всички научни и културни институции в България. А тук в Австрия, да изброявам ли? Като се започне от Дружеството на приятелите на Дом Витгенщайн, на Австрийско-българското дружество, на просветната организация „Кирил и Методий”, на Българската църква, на българското училище и др., та се стигне до „Китка” и „Пендари”, които плениха душата ми преди Коледа. Имам идея да създам Съвет от утвърдени българи професионалисти в своята област и австрийци с интерес към страната ни, с които ще изработваме и обсъждаме програмата.
Ще се уповавам и на моята вяра във всеки от нас.
Факт е, че бюджетите на българските културни институции зад граница са скромни. Къде бихте потърсили допълнително финансиране, за да осъществите замислените проекти?
Ще се опитам да потърся средства най-вече чрез участие в различни европейски проекти. Освен това предвиждам да поканим Р.Стоянова и Ц. Величкова, автори на изложбата, посветена на благодетелите на българската култура (тя беше наскоро открита в София) и чрез нея ще се обърна към съвременните българи да възприемат българската култура и като своя грижа и да подпомагат представянето на България пред света. Това е важно и за самите тях, защото те ще имат повече авторитет като изтъкнати банкери, бизнесмени, предприемачи в качеството си на представители на една достойно присъстваща в културното пространство страна. Дарителството не е само добродетел. То е и мироглед. И колкото по-навреме го възродим в душите си, толкова по-бързо ще преодолеем онази грамадна дистанция с предците ни.
Но не всичко опира до пари. Понякога е по-важно да покажем повече ентусиазъм, желание, разбиране на волята, вложена в културата и щом я осъзнаем, то тя непременно ще стигне и до адресата, и до благонамерения, и до благодетеля.
Как се виждате в обозримо бъдеще?
Много искам българската общност в Австрия да припознава БКИ ”Дом Витгенщайн” като свой дом, в който се чувства като част от България не само на думи, но и в сърцето си.
Бих искала и след години да мога да призная, че днешният ми оптимизъм е бил реален.
снимки Румяна Конева, личен архив
Визитка:
Проф. Конева бе избрана за директор на БКИ “Дом Витгенщайн” в края на миналата година, след конкурс, проведен от Министерство на културата.
Проф. Румяна Конева е родена на 10 октомври 1956 г. в София. Тя е магистър по културознание от Лайпцигския университет. През 1985 г. защитава дисертация на тема „Културна политика на българската държава през периода 1912-1918 г.” и получава титлата „кандидат на историческите науки”. Работила е като проучвател, научен сътрудник и старши научен сътрудник в Института по история към БАН. тя е доцент в Института по исторически изследвания и почетен професор от есента на 2013 г. на БНКВИ.
Проф.Конева е специализирала в университети в Мюнхен, Виена, Букурещ, Лайпциг, Белград, Гьотинген. Научните й интереси са в областта на история на българската култура и културни институции в периода 1878-1918 г., немско-български и австрийско-български културни отношения, история на народността, теория на културата и институциите.
