За младия човек днес усилието да гради живота си в България често е много по-голямо от усилието да напусне страната си и да започне отначало на чуждо място
Малко размисли и няколко човешки истории за прекрачването на „границата” и за живота навън и в родината
В момента България преминава през една от най-тежките не само икономически и политически, но и демографски кризи в историята си. И кризата е тежка не само заради застрашителните размери, които заема, а заради силно стеснения хоризонт за промяна и излизане от тунела, в който сме попаднали.
Ако след войните България е успявала да мобилизира своя потенциал и да се изтласка напред, то е било, защото хората не са имали друг избор освен да се изправят на крака и да продължат напред. Днес много българи не виждат и не вярват в своето бъдеще в родината. Те не искат или вече се отказват да променят страната си и просто я напускат. Излизането в чужбина отдавна не е драма с необратими последици, защото отдавна вече я няма идеята за граница. Светът е едно глобално село и нищо не е завинаги. Всеки, който живее в чужбина, знае, че може да се върне. И всеки, останал в България, знае, че може да замине. Някои се връщат и заминават по няколко пъти.
България е залята от огромна вълна недоверие и песимизъм. Недоверие в институциите и в държавата. Песимизъм по отношение на изхода от ситуацията и близкото бъдеще. Както никога досега се появиха коментари, че нацията може да изчезне.
На фона на страшния демографски срив, данните на „Алфа Рисърч” сочат, че през 2014 г. около 200 000 души евентуално биха напуснали страната. Голямата част от тях най-вероятно ще бъдат млади хора, за които усилието да останеш и да се реализираш там, където си, е в пъти по-голямо от усилието да напуснеш страната и да се опиташ да изградиш бъдещето си на ново място. Това са младежи, които са се отказали да чакат „свършването” на прехода и „идването” на модерно и демократично общество.
И точно този масов протест е най-страшната оценка за некадърността на българските политици, отнели на обикновения човек възможността да живее нормално в собствената си държава.
Излизането или завръщането често е плод на дълбоко лично решение, на струпването на ред причини в живота на всеки отделен индивид. Има случаи обаче, когато то е болезнена необходимост и последна възможност за оцеляване. Цели райони в Северозападна България живеят благодарение на парите, изпращани от българите зад граница. Много семейства в пограничните райони оцеляват благодарение на сезонната работа в Гърция, Испания, Англия.
Ето и историите на няколко човека, опитали да прекрачат границата.
Любен, 32 години
Заминах в САЩ на бригада и реших да не се връщам повече. Намерих си работа в автосервиз и постепенно се установих. Научих много за колите, живеех нормално, но това не ми стигаше. Четях по сайтовете, че нещата в България се променят, гледах по снимките във Фейсбук как приятелите ми се събират по купони за празниците и все си мислех, че в родината се случва нещо хубаво, което аз изпускам. Върнах се. Вложих всичките си спестени пари в откриването на сервиз за поддържане на коли. Поръчах си инструментите и материалите, с които работех в САЩ, за да постигам желаното качество. Оказа се, че това не е достатъчно, да не кажа, че няма значение. В София някои по-качествени услуги може и да се оценят, но в по-малките градове това е невъзможно. Хората масово нямат пари и пестят от всичко. Това изкривява и мисленето, и целия начин на живот. Един некачествен ремонт води до следващи поправки, за които също се плаща, но никой не си прави така сметката. Всичко е на парче, днеска да мине, за утре ще мислим после. Не съм имал проблеми с регистрация на фирмата, с данъци и администрация. Проблемът е в самата среда и в манталитета на хората. Ако си видял вече и другия начин на мислене, трудно приемаш елементаризма. Определено искам пак да замина.
Галина, 44 г.
Върнах се в България след прекарани 7 години в чужбина. Точно бях завършила образованието си и търсех възможности за работа, когато мама се разболя. Това реши всичко – просто се върнах. Бях на 25 г. пълна с идеи и проекти, въоръжена с езици и западно образование. В България пропастта между провинцията и столицата е огромна. В моя град възможности за държавна работа няма. Известно време се занимавах с преводи за една софийска компания, а когато мама почина, вече трябваше да реша какво да правя с живота си. От една страна знаех, че там, на Запад, имам много повече възможности и перспективи, от друга страна, вече бях установила живота си в родината. Открих малка фирма за туристически услуги и бавно напредвам в бизнеса. Не печеля много, но е достатъчно за приличен живот в средноголям български град. В София възможностите са много по-големи. Аз лично не искам да заминавам, но и не бих спряла никой млад човек. Най-малкото трябва да отиде, да види, да се справи сам с две-три ситуации. Защото „там”, на Запад също не е лесно.
Милена, 28 г.
От три години прекарвам всяко лято в Гърция. Работя каквото намеря – гледала съм възрастни хора, била съм на полето, чистила съм в хотелите. Събирам всяко изкарано евро, едно кафе не смея да изпия. Като свърши сезонът се прибирам. Със спестените пари изкарваме зимата с дъщеря ми и родителите ми. Съпругът ми се запиля по Испания още преди години. В началото изпращаше пари, после спря. Мислила съм да замина за постоянно някъде, но детето е още малко и не смея. Не искам да се делим – тя е всичко, което имам. В България ми е хубаво, чувствам се леко, свободно ми е на душата, но няма работа. А без пари не се живее. Ако си намеря някъде постоянно място като шивачка, хич няма да ходя по Гърция това лято. Но не ми се вярва…
Всеки от нас знае или пък самият той е пример за успешно реализирал се в чужбина българин. Да започнеш от нулата не е толкова страшно, когато имаш перспективи и възможности за реализация. Връзката с България обаче винаги остава. Не непременно ултрапатриотична или пък негативно-отричаща всичко българско. Остава онази нишка, която кара хората да изпращат пари, да правят добро и да подкрепят близки и приятели.
България няма да излезе от кризата, ако хората не виждат бъдеще за себе си в нея. Но българите няма как да повярват в по-светли перспективи, докато нещата около тях се рушат, вместо да се изграждат. Порочен кръг?
Всички говорят за реформи, а никой не ги прави. Отново на ход са политиците, тези, които сами си избрахме.
_____________________
Още по темата:
Емигрантите изпращат все повече пари в България
Информационна кампания ще запознава българите в чужбина с възможностите за бизнес в родината
Младите хора в България живеят в силен глад за това да се чувстват значими – интервю със социолога Стефан Кръстев
Кризата промени усещането за бъдеще – интервю с политолога Иван Кръстев
