Грижата за старите хора не се измерва само в редовно хранене и даване на лекарства
Текст Бранимира Ганчовска
Наскоро в България ми казаха виц: „Шампоан „Алцхаймер” – забравяш за пърхота”. Точно. И тъжно.
Казаха ми го познати, които месеци наред се опитваха да намерят разрешение на проблема с възрастните си родители – пенсионирани учители, интелигентни хора, застигнати от старческата деменция. „С мама си говорим по 4 минути”, разказваше моята позната. Точно толкова трае времето, в което възрастната жена разпознава дъщеря си и задава адекватни въпроси. После „изключва” и минава на „Ти коя беше? Да не си съседското момиче?” И така всеки ден.
След дълги колебния моите познати започнаха да търсят подходящо място, в който възрастните им родители да бъдат обслужвани и обгрижвани. Казвам след дълги колебания, защото в България все още битува разбирането, че да оставиш родителите си в дом за стари хора е лоша постъпка, показваща липса на обич и уважение, на благодарност. Начинът на живот обаче се промени и един работещ човек все по-трудно жонглира между работа, деца и болни родители. Намирането на подходящо място, където възрастните да живеят нормално и да получават редовно медицински грижи без да се съсипва живота на децата си, а често и на внуците, се оказва тежка задача. „Доходите ни са прилични, но не са чак толкова високи, че да заделяме всеки месец големи суми. Затова се ориентирахме към държавните домове.”, обяснява ми моята позната. Там обаче условията са мизерни, а ако се намери сграда, реновирана по някоя европейска програма, се чака на опашка за място. Частните домове предлагат добра среда и обслужване, но и цените често са непосилни. В зависимост от услугите, които се предлагат, месечната такса може и да надхвърли 1 000 лева.
Сега моята позната чака ред в приличен дом близо до София. Ако има късмет и настани там родителите си, може и да посвети обедната си почивка на разходка в парка, вместо да препуска до апартамента им, за да ги нахрани и чуе поредното „Ти коя беше?”
При все това е решила, че ще ги посещава по няколко пъти в седмицата, за да си говори с тях. Припомня ми за онзи трогателен филм „Тетрадката”, в който мъжът не се уморяваше да говори на болната си съпруга с надеждата, че тя ще си „спомни” за него.
„Те са ми родители. Аз имам нужда да ги виждам и разговарям с тях, нищо че не ме разбират.”, споделя тя и вярва, че за тях е същото. Вярва, в силата на емоциите, прегръдките, нежните думи. Не вярва, че някой от персонала ще има времето и силите да даде такива грижи. Нито пък, че ще има специални програми или курсове, които да ангажират обитателите на дома с някаква дейност.
Наскоро ми разказаха, че в един от домовете за стари хорав Австрия предлагат курсове по танци срещу деменция. Нови научни изследвания показали, че танците не само ни запазват в добра физическа форма, но и ни правят по-умни и помагат в борбата срещу деменцията. При пациенти страдащи от Алцхаймер или друга форма на деменция те поддържали физическата памет, стимулирали настроението и подобрявали когнитивните способности. Така в един от най-старите домове за възрастни хора във Виена “Дом на милосърдието“ на Токиощрасе си организирали терапевтично танцувално кафе за борба с деменцията. Те залагат на факта, че движенията в ритъма на музиката в подходяща социалната среда са сред факторите, които забавят развитието на заболяването. В създаването му се включила и известната танцова школа „Елмайер”. Веднъж в месеца те посещават обитателите на дома и пресъздават празничната атмосфера на виенските кафенета. Идеята е, че хубавата музика, красивите костюми и декорация, могат да „отключат” забравени спомени и да стимулират емоционалните процеси в мозъка. Така докато танцуват, възрастните хора може да започнат да си спомнят.
Около 110 000 човека в Австрия страдат от деменция и очевидно не всички могат да получат такова емоционално лечение. Това, което ме впечатли е нивото на мислене и грижа. В случая не става дума за поредния масаж или лекарство (те са много важни, разбира се), а за въздействие върху емоционалните възприятия, за опит да се „отключат” спомените.
Иначе и във Виена не е лесно да се намери място в дом за стари хора на умерена цена. Престоят в държавен такъв струва между 1 500 и 3 500 евро на месец, а в частните сумата може да достигне до 7 000 евро. Средната пенсия в Австрия е около 1 000 евро. Ако човек реши да заплаща с пенсията си разходите за престой в такъв дом, 20% от нея задължително остават за него като „джобни пари”. Условията са от умерени до луксозни, а персоналът при всички случаи е специално обучен.
Не искам да натрапвам сравнения. Просто ми е тъжно, че докато в България предлагаме шампоан „Алцхаймер”, за да забравим пърхота, на други места се опитват да „събудят” спомените на хората с танци.
