Легитимността на парламент, сформиран при толкова ниска избирателна активност, е уязвима
Коментар на Михаел Мецник, политолог
специално за Melange Bulgaren
Für den deutschen Text scrollen Sie nach unten
Изборите се проведоха. Гласовете на практика са изцяло преброени, а спекулациите за възможни коалиции и правителствени формации са в разгара си. ПП „ГЕРБ”, която беше свалена от власт под натиска на уличните протести, е отново на първо място по гласове, въпреки чувствителната загуба на привърженици. За да се обясни този на пръв поглед парадоксален резултат, трябва първо да се върнем назад към началото на годината. Тогава създалото се протестно движение изведе предсрочните избори на дневен ред и поне за миг създаде усещането за отварящ се прозорец на нови възможности. Преходът след 1989/90, който като цяло се счита за неуспешен, като че ли достигна критичната си точка, а апатията на преобладаващата част от населението изглеждаше поне за миг преодоляна.
Народът се раздвижва. Протестите в началото на 2013
Когато през януари и февруари хората в почти всички по-големи градове на България излязаха на улиците, се случи нещо, което самите граждани едва ли бяха очаквали. Българите, които иначе твърдят за себе си, че носят робски менталитет, в следствие на социалната криза, която се обостри през зимните месеци, съумяха да се организират. Групата на протестиращите беше значителна по брой, обхващаше цялата държава и то не само градската среда и за много кратко време успя да представи списък с искания не само пред управляващата партия, но и пред целия партиен и политически елит в страната. Тук не става въпрос за това да се дава оценка на отделните искания по отношение на тяхната приемливост и приложимост. Истински забележителното на това движение беше, че то въпреки многобройните опити на различни политически формации да го използват за лични цели, беше автентично и съумя да припомни на елитите коя е основата на демократичната форма на управление: властта изхожда от народа, а нейното упражняване се извършва в негов интерес. Избраните народни представители трябва в крайна сметка да са отговорни пред народа. Този принцип явно отдавна е забравен от представителите на всички политически партии и по този начин се е отворила пропаст между партиите и обществото, която в дългосрочен план би застрашила оцеляването на парламентарната демокрация. Идеята, че партиите представени в парламента в крайна сметка са само организации, занимаващи се с прокарване на частни икономически интереси – чрез техните лидери и чрез стоящите зад тях групи от интереси, и че следователно заедно с парламента следва да бъдат отстранени, спечели с оглед на събитията от последните 23 години, немалко симпатизанти.
В протестното движение от друга страна се оформи една тенденция, при която въпросът не е премахването на (изпразнената от съдържание) демокрация, а връщането на смисъла на демократичната форма на управление.
С изключение на някои крайни идеи на отделни лица, остана едно основно искане: демокрацията, която до този момент е съществувала преди всичко на хартия, най-накрая да се изпълни със смисъл. По-голямо участие на информирани (!) граждани и повече отговорност на управляващите. Разбира се, в началото протестите бяха против високите цени на електричеството, съпоставени с месечните заплати на хората. По-късно обаче те прерастнаха в движение против политическия монопол на установените, чрез техните действия на практика дискредитирали се, партийни елити. Не на последно място затова протестите получиха, поне временно, подкрепата на макар и все още мълчаливата маса.
Обратно в начална позиция. Изборите през май 2013
От тази гледна точка резултатите от изборите бяха отрезвяващи. От протестите не можа да се формира политическо движение, което да бъде разпознаваемо и по тази причина избираемо от населението. Краткото време между оставката на правителството на Борисов и насрочената дата на изборите със сигурност изигра своята роля. Но също така широко разпространеното убеждение между самите протестиращи против създаването на каквато и да е форма на партийна организация на практика помогна на установените политически сили. При това положение не можеше да има истински победител на тези избори. ГЕРБ съумя да запази мнозинство, но само благодарение на факта, че масата избиратели, поради липсата на истинска алтернатива, решиха да изберат по-малкото зло в лицето на предишните управляващи, които им обещаха поне някаква стабилност. Въпреки това ГЕРБ отбелява значителни загуби и поне от гледна точка на останали парламентарни сили, не в състояние да управлява повторно.
Вместо един сияещ победител на тези избори има много губещи.
Това е на първо място самото протестно движение, което ще трябва да продължи да действа извън парламента и ще трябва преди всичко да докаже, че е в състояние да мобилизира в продължение на по-дълъг период от време. Поражение (поредното) претърпя един от централните инструменти на демокрацията – изборната институция. В навечерието на изборите имаше множество спекулации за опити на правителството за манипулиране на изборите. Най-лошите страхове в крайна сметка не се сбъднаха. Тревожна е обаче изключително ниската избиратела активност. Само малко повече от 50% от гласоподавателите са упражнили своето право на глас.[1] Освен това около една четвърт от гласовете се падат на партии, които в крайна сметка не могат да влязат в парламента. Легитимността на парламент, сформиран при толкова ниска избирателна активност, най-малкото по време на криза е уязвима.
В следващите седмици ще стане ясно, дали е налице положителен ефект от протестите от началото на годината. Все пак бяха извършени вече кадрови промени по върховете на няколко партии. Социоикономическите проблеми на обществото, които преди това дълго бяха игнорирани, излязаха на дневен ред благодарение на протестите и намериха отражение поне в предизборните програми на партиите.
Ясно е, че нито отдалеченият от реалността максимализъм „а ла АТАКА”, нито опитите на предишното управление да лекува симптомите на дълбоката социално-икономическа криза, ще бъдат достатъчни. Ясно е също така, че значителните промени отнемат време, но че при наличието на адекватни действия от страна на политическите лидери, са възможни. Завръщането на новото правителство – без значение в какъв състав – към старите практики би била първата стъпка към едновременно раждащите опасения и очаквани нови избори още в края на тази година.
Превод Людмила Ханджийска
[1] Това означава, че за „победителите“ ГЕРБ е гласувал по-малко от всеки 6ти имащ право на глас.
______________________________
Още по темата:
Borissow hat die Wahl gewonnen, die Macht aber wohl verloren – коментар на Михаел Мецник за в.“Дер Щандарт“
Образованието е проблем, заради който младите хора биха излезли на улицата – интервю на Михаел Мецник
Wahl ohne Sieger und mit vielen Verlierern.
Anmerkungen zu den Parlamentswahlen in Bulgarien vom 12. Mai 2013
Michael Meznik, Politolog und Südosteuropa-Expert
Die Wahlen sind geschlagen. Die Stimmen sind praktisch vollständig ausgezählt und die Spekulationen über mögliche Koalitionen und Regierungsformate in vollem Gange. Die GERB-Partei, eben noch unter dem Druck der Straße aus dem Amt gejagt, ist trotz empfindlicher Stimmenverluste wieder stärkste Kraft geworden. Zur Erklärung dieses auf den ersten Blick paradoxen Ergebnisses bedarf es zunächst eines Blicks zurück an den Anfang des Jahres. Die damals entstandene Protestbewegung hatte die vorgezogenen Neuwahlen erst auf die Tagesordnung gesetzt und zumindest für einen kurzen Augenblick das Gefühl eines historischen „window of opportunity“ erzeugt. Der allgemein als missglückt angesehene Übergang nach 1989/90 schien an einem kritischen Punkt angelangt, die Apathie der übergroßen Bevölkerungsmehrheit schien für einen Moment überwunden.
Das Volk bewegt sich. Die Proteste Anfang 2013
Als im Jänner und Februar die Menschen in fast allen größeren Straßen Bulgariens auf die Straßen gingen, passierte etwas, dass wohl die Bürger Bulgariens selbst am wenigsten erwartet hätten. Die ansonsten gerne mit ihrer „Sklavenmentalität“ hadernden Bulgaren hatten sich angesichts einer sich in den Wintermonaten zuspitzenden sozialen Krise – in beträchtlicher Zahl, im ganzen Land und eben nicht nur in den einschlägig bekannten Großstadtmilieus – organisiert und innerhalb kürzester Zeit einen breiten Forderungskatalog nicht nur an die regierende Partei, sondern an die gesamte (partei-) politische Elite formuliert. Es soll hier nicht darum gehen, die Forderungen im Einzelnen hinsichtlich ihrer Berechtigung und Umsetzbarkeit zu bewerten. Das eigentlich Bemerkenswerte an dieser Bewegung war, dass sie – ungeachtet zahlreicher parteipolitischer Instrumentalisierungsversuche – authentisch war und den Eliten mit Nachdruck den Kern der Demokratie in Erinnerung rief: Die Macht soll vom Volke ausgehen, ihre Ausübung folglich auch in dessen Interesse erfolgen. Die zur Machtausübung berufenen Volksvertreter sollten letztlich auch dem Volk verantwortlich sein. Eben Letzteres hatten die Vertreter aller politischen Parteien offensichtlich schon lange vergessen und dadurch eine Kluft zwischen Parteien und Gesellschaft entstehen lassen, die mittelfristig auch den Fortbestand der Parteiendemokratie gefährden könnte. Die Vorstellung, dass die Parlamentsparteien letzten Endes doch nur Organisationen zur Durchsetzung ökonomischer Partikularinteressen – ihrer Führungspersonals einerseits, und dahinter stehender Interessengruppen andererseits – seien und folglich mitsamt dem Parlament eigentlich zu beseitigen seien, gewann angesichts der Entwicklungen der letzten 23 Jahre jedenfalls beständig an Anhängern.
In der Protestbewegung artikulierte sich dagegen eine Tendenz, der es gerade nicht um die Abschaffung einer (hohlen) Demokratie ging, sondern um die Einlösung des Versprechens der demokratischen Herrschaftsform. Sieht man von einigen extremistischen Abweichlern ab, bleibt eine zentrale Forderung: Die bislang vor allem auf dem Papier bestehende Demokratie endlich mit Leben zu füllen. Mehr Beteiligung informierter(!) BürgerInnen und mehr Verantwortlichkeit der Regierenden. Natürlich begannen die Proteste gegen die angesichts des niedrigen Lohnniveaus hohen Energiepreise, sie entwickelten sich aber rasch zu einer Bewegung gegen das politische Monopol der etablierten, durch ihre Agieren praktisch vollständig diskreditierten Parteieliten. Nicht zuletzt deshalb erhielten die Proteste zumindest phasenweise auch die Unterstützung der – freilich weiterhin schweigenden – Mehrheit.
Zurück an den Start. Die Wahlen im Mai 2013
Die Wahlen endeten aus dieser Sicht jedoch mit einem ernüchternden Ergebnis. Aus den Protesten war keine politische Organisation entstanden, die für die Bevölkerung wiedererkennbar und folglich auch wählbar gewesen wäre. Dabei hatte die Kürze des Zeitraums zwischen dem Rücktritt der Regierung Borissov und dem Wahltermin gewiss eine Rolle gespielt. Aber auch die innerhalb der Protestierenden verbreitete, ablehnende Haltung gegenüber jeder Form parteiförmiger Organisation hat den etablierten Kräften letztlich in die Hände gespielt. Angesichts dieser Situation konnte es bei diesen Wahlen keinen echten Sieger geben. Zwar hat die GERB-Partei ihre Mehrheit gehalten und das wohl vor allem, weil sich die meisten in Ermangelung einer echten Alternativ für das immerhin ein Mindestmaß an Stabilität versprechende, kleinere Übel GERB entschieden haben. Sie hat aber empfindliche Verluste erlitten und ist vor allem aus Sicht aus der anderen parlamentarischen Kräfte nicht mehr regierungsfähig. Statt eines strahlenden Siegers gab es viele Verlierer. Zuerst die Protestbewegung an sich, die weiter im außerparlamentarischen Bereich agieren müssen wird und überhaupt erst beweisen muss, dass sie zu einer Mobilisierung über einen langen Zeitraum fähig sein wird. Eine (weitere) Niederlage hat aus das zentrale Instrument parlamentarischer Demokratie – das Institut der Wahlen – einstecken müssen. Es war im Vorfeld viel über Manipulationsversuche der Regierenden spekuliert worden. Die schlimmsten Befürchtungen haben sich letztlich nicht bewahrheitet. Sorgen machen muss aber die auf einem neuen Tiefststand angelangte Wahlbeteiligung. Nur noch etwas mehr als 50% der Wahlberechtigten haben von ihrem Stimmrecht Gebrauch gemacht.[1] Hinzu kommt, dass rund ein Viertel der abgegebenen Stimmen auf Parteien entfiel, die letztlich nicht den Sprung ins Parlament geschafft haben. Die Legitimität eines mit solch geringer Wahlbeteiligung zustande gekommenen Parlaments ist zumindest in Krisenzeiten angreifbar.
Die kommenden Wochen werden zeigen, ob es so etwas wie eine positive Nachwirkung der Proteste von Anfang des Jahres gibt. Immerhin gab es bereits gewisse personelle Veränderungen an der Spitze einiger Parteien. Die zuvor zu lange ignorierten soziökonomischen Probleme der Gesellschaft sind durch die Proteste mit aller Deutlichkeit auf die politische Tagesordnung gesetzt und von den Parteien zumindest in ihre Wahlprogramme aufgenommen worden. Es ist klar, dass dabei weder ein realitätsferner Maximalismus á la ATAKA, noch ein zuletzt betriebenes Heilen der Symptome der tiefen sozioökonomischen Krise ausreichen wird. Klar ist auch, dass spürbare Veränderungen Zeit brauchen, aber bei entsprechendem politischen Handeln erreichbar sind. Die Rückkehr der neuen Regierung – egal in welcher Zusammensetzung – zur alten Tagesordnung wäre jedoch ein erster Schritt zu gleichermaßen gefürchteten wie erhofften nächsten Wahlen schon am Ende dieses Jahres.
Michael Meznik forscht bei der Forschungsplattform des Wiener Osteuropaforums der Uni Wien und lehrt derzeit in Bulgarien. Im Rahmen der SORA-Parallelzählung arbeitet er projektbezogen in der Medienbeobachtung.
[1] Das bedeutet etwa, dass für den „Wahlsieger“ GERB nicht einmal jeder 6. Wahlberechtigte Bürger seine Stimme abgegeben hat.
