Писателката очаква с нетърпение срещата с публиката във Виена, на която ще представи немското издание на романа си „Яловата вдовица”
Интервю Елица Ценова
Визитка: Бойка Асиова е родена през 1945 г. в Разлог. Повече от 30 години тя работи като журналист в различни национални всекидневници. Автор е на 10 книги и повече от 20 публицистично-документални филма. Романът й „Яловата вдовица” (издателство „Жанет 45”) е носител на Националната награда за литература „Николай Хайтов” (2007 г.). Последната й книга „Рецепта за камбана” е отличена с годишната награда на Съюза на българските писатели за есеистика (2011 г.).
Представянето на немското издание на романа „Яловата вдовица“ във Виена ще се състои на 18 април от 19 ч. в БКИ ”Дом Витгенщайн” Паркгасе 18.
Как изглежда България в момента през очите на един журналист и писател?
Не изглежда добре. Не ми допада всенародния поплак, но е така. Цари обърканост и безизходица. Вкъщи и на улицата животът е един, по телевизията – друг.
Не ми е приятно, че политиката се случва на екрана не без участието на журналистическата колегията като едно менте на живота. Много е страшно, че интелигенцията се е отдръпнала. Сякаш се е изпарила. И това не е от страх. По-лошо – не вижда смисъл. Тя е извън екрана и няма никаква чуваемост между нея и управляващите.
Романът ви „Яловата вдовица” връща към друг нелек период от българската история. Какво може да научи съвременният българин от вашите герои?
Много неща. Това е една много разклонена човешка история, с препратки назад и отправки в бъдещето. Ще научи завнезапната любов между албанеца Адем, избягал през девет планини и скрил се в Красивата котловина от преследващото го кръвно отмъщение и яловата вдовица Враница. Не мислете, че това определение не ме боде. Но тя е думата за безплодна жена.
Тя пък е дошла още като дете с потока бежанци от Егейска Македония в същата тази котловина, в родината наричана от тях тогава майка България. В романа се случва всичко, което спохожда човек между раждането и смъртта. Не само – преди раждането и след смъртта. Любов, страст, вярност, изневяра, лъжа, отечество, труд, природа – това са неща, които в живота на отделния човек са кратки, но като категории са вечни.
Живеем глобално и светът се променя технологично. Сякаш нямат дъно откритията. Скоростта на разпространение на информацията е нараснала в милиарди пъти. Практически това е една необятност. А променена ли е скоростта на вълнението? Природата на вълнението? Биохимията на влюбването?
Днес непрекъснато бързаме. Успяваме ли да осъзнаем добре случващото се около нас?
За съжаление сме по-често наблюдатели, зрители, но не и участници в случващото. Времето стига само да зърнем нещо, но не и да го осмислим. Имам траен интерес към традиционната култура на нашите предци, която в някои местенца не е просто музейно съхранена или туристическа атракция, а битува по много жив начин. Хората не са зрители, а създатели. Народни артисти. Много ми е хубаво да съм на такива места, сред такива хора.
На кое реагирате като журналист?
Често използвам израза на героя на Юз Алешковски, който се оправдава пред съда, че пукнал някому главата, щото просто бил предизвикан: „Гражданино съдия, изпаднах в благороден гняв и културно възмущение”. Та и аз постоянно съм в това състояние на благороден гняв и културно възмущение. Предизвикателства бол. Тогава сядам и пиша. Това е журналистически рефлекс. Най-често под ръка ми е сайтът CHUIME.BG. Моето културно възмущение веднага вижда бял свят и попада на читатели също с рефлекс.
Как се появиха образите на героите от „Яловата вдовица”?
– Някога в родния ми град имаше един бозаджия албанец Адем. Улицата делеше малката му бозаджийница от училището, в което съм учила от първо отделение до 11 клас. Всички деца сме пили бозата му и яли бонбоните скръц-скръц. В средата на 60-те години, когато бях студентка като се прибрах през една ваканция вече го нямаше. В града се прошумоли, че се е върнал в Албания да връща кръвнина. Много късно, когато бях изкушена от писането и имах 4 книги с разкази, седнах да пиша разказ за тази история. Но бързо се видя, че жанрът отесня на героите им. Появиха се нови имена, щръкнаха нови филизи на основния ствол на историята. Изведнъж се усетих, че аз не зная как е говорил този Адем, на какъв език. Нямам спомен. Заживях с идеята да отида в Албания. И заедно с дъщеря ми Ирина осъществихме едно пътуване в тази уникална страна. Разбира се, невъзможно беше да попадна на родното място на Адем или на родата му. Но трябваше да опитам хляба на този народ, да вкуся водата му, да пипна въздуха. Да вдигна прах по пътищата му. За едната автентичност на художествената ми измислица. На всичко отгоре присъствахме на едно истинско кръвно помирение между два рода с днешна дата. Да проумея този културен феномен ми „помогна“ Исмаил Кадаре. Голяма дързост е, че посегнах към подобен сюжет, който е по мярата на този велик писател.
В битността си на журналист попаднах на международен фолклорен фестивал в Раднево, Старозагорско. Там албанците бяха неотразими. Същи дяволи на инструментите – от сворче до дайре с едва ли не метър в диаметър. Музиката им те удря в глезена и те вдига тутакси. Тези фестивални герои „спазарих” за сватбарския оркестър на сватбата на Адем в моя роман.
Труман Капоти казва, перифразирам, писателят разполага единствено със своите преживявания. И те му принадлежат. Никой няма право да му ги оспорва.
Благословена съм да израсна сред природно интелигентни хора, със сетива, хора на конкретния труд и с респект към можещия, към учения човек. Хора, които живееха здрав и чист живот.
Мама беше голям разказвач. Умееше да обрисува човек с многоточие и саркастичен поглед. Знам толкова много истории, че не ми се налага да измислям. Част от героите са съвсем истински, други са събирателни образи и, надявам се още по-истински.
Подведени от местните имена, природни картини, език на героите, моите земляци ме умиляват и разсмиват. Те са сигурни, че лично познават населението на романа. Виж, Враница успява да им се измъкне. Може би защото името й им е необичайно. Те не знаят, че съм го взела от един надгробен камък в Мелник. Но продължават да ме подпитват, аджеба коя е тая жена?
Пък тя взе че хвана пътя за Германия и оттам прескочи в Австрия. Чудна работа!
Имате ли любим герой?
Да. Много си харесвам Враница – разбирам я, съчувствам й, споделям нейният стремеж за свобода. Но любима ми е Рабие. Каня се да я вкарам в новия ми роман. Тя е от онези истински, шарени образи, които изграждат лика на едно селище. Не мирясва, не скучае. Без нея не се случва нищо в малкото градче. До обед може да бъде сватбар, а вечер да постои с босилек до ложето на близък мъртвец. За нея не е грехота в събота да слуша словото на протестантския проповедник, в неделя да пее тропари в хора на черквата „Св. Благовещение”. За Рабие религията е възможност за общуване.
Героите на романа са от различни етноси и вери – албанец, помаци, турци. Кореняци българи и бежанци от Егейска Македония. С какво ви привлича това шарено мултиетническо общество?
Просто е интересно именно поради своята разнородност. На всекидневно равнище в него е нормално и спокойно и реално не съществуват проблеми. Нещата се изкористяват и изкривяват нагоре, когато започнат да се превръщат в политика и служат някому за користни цели. В Якоруда позната помакиня ми каза: „Разликата между нас, милна сестро, е една кромидена люспа”. Между хората съществува толерантност и разбиране и разликата наистина е тънка и прозрачна като кромидена люспа.
Темата за мултиетническите общества е много актуална и днес, както и проблемът с бежанците. Бедността и едно време, и сега, и винаги ще е истинската репресия. Няма по-лошо от това човек да напусне къщата си. Проф. Андрей Пантев наскоро го чух да казва, че в Америка е срещал много успели, богати българи емигранти. Но щастливи емигранти не познава. А професорът е културен мъж и не говори на акере. Право в сърцето ме прободе с тези приказки. Колкото неумолимо и необратимо светът днес да върви към глобализация, струва ми се, не вярвам родното място да изгуби своята магнетичност за човека. Как щъркелите всяка пролет се връщат в гнездото, което виждам върху купола на черквата? Постегнат го с нови клечки и мътят яйца в него. Тайна велика! Желанието да пътуваш и опознаваш света не изключва тази природна потребност. Дано тя никога не изчезне.
Срещите с читателите правят ли ви по-внимателна към това, което пишете?
Да, разбира се. Издателството, което даде живот на последните ми три книги обгрижва авторите си. Прави много, за да стигне книгата до повече читатели. На тези срещи, а те са много, по цялата страна, се сблъсквам с много интересни и неочаквани прочити на романа. Всяка книга очевидно си заживява свой живот. Много често съм ощастливявана от непознати хора, които ме откриват, за да ми кажат колко им допада написаното от мен. Читателка от Добричкото село Ведрина ми писа: „По тяхната душевна богатост, ненатрапчиво стремление да са добри, човечни, да живеят според законите на природата и Бога, ги прави безмерно истински, красиви, благородни – толкова са мили, добри, себе си, личи си колко ги обичаш тези твои герои, че ми се ще като „ги срещнеш”, да им кажеш много здраве от мене…”
Наскоро жена от Русе ми се обади, за да ми каже, че ме обича. Да, така каза: Аз Ви обичам, госпожо Асиова, заради удоволствието, което ми достави Вашият роман. Направо любовно обяснение. Не е ли страхотно. Какво повече?!
За романа „Яловата вдовица”:
В центъра на повествованието е младата вдовица Враница, която е изгонена от свекърва си, тъй като не е успяла да роди дете преди мъжът й да загине по фронтовете на Първата световна война. Жената се влюбва в албанеца Адем, който държи малка бозаджийница в града. Преди да разбере, че Враница чака дете от него, той е принуден да се върне в родината си, където има да погасява кръвнина. Така повелява Канунът – традиционен закон за кръвното отмъщение в Албания. Иначе следва да убият порастналия му до пълнолетие син, за когото никой не знае, че съществува. Останала отново сама, но този път със син на ръце, Враница се връща там, от където е прогонена – в къщата на свекърва си.
„Яловата вдовица” е сред десетте български романа преведени на немски в поредицата edition Balkan на издателство Dittrich и CULTURCONmedien. Поредицата има за цел да представи съвременни автори от балканските държави, чиито текстове не само разказват увлекателни истории, но и насърчават взаимното опознаване и разбиране между народите. Проникновените и колоритни описания на българи, турци, албанци, македонци, помаци, създават една автентична картина на мултиетническо общество, в което хората живеят и страдат заедно в мир, макар и не винаги в хармония. Богатият и оригинален език на Бойка Асиова помага на читателите по-лесно да навлязат в микрокосмоса на малкия град с неговите традиции и нрави. А тръгвайки от него, пътуването през Балканите и докосването до съседните народи се случва естествено, защото въпреки религиозните и културни различия, в душите си хората са си близки. С трудната задача да предаде на немски език уникалния стил и атмосфера на романа се е справил преводачът Александър Зицман.
Снимки Архив на Бойка Асиова
