Големият поет не спира да призовава:
Нека запазим във времето тежко
малко нещо от Бога и нещо човешко
Късен неделен следобяд. Пролетта упорито напира да докаже присъствие, но силният вятър изтласква лъчите на слънцето. Залата на Българския кафе-театър във Виена постепенно се изпълва с хора, с аромат на кафе и домашна баница и българска реч. Много са желаещите да се срещнат на живо с големия поет и драматург Недялко Йорданов, който представя във Виена своя авторски рецитал по покана на г-жа Златка Бойчева.
И той излиза на сцената – скромен, леко уморен, леко усмихнат и сякаш леко тъжен. Бърза да споделя болката си от последните събития в България, тревогата си за хората и бъдещето на България. Започва рецитала с актуалното стихотворението „Върви, народе, примирени”.
В следващия час и половина публиката се потапя в стиховете на поета – прости, човешки и близки. Той признава, че някои от тях са се родили заедно с музиката, която звучи в него в изпълнение на любимата цигулка. Така е с известната песен „Някога, някога”, станала по-късно популярна в изпълнение и на Георги Минчев. Пътуването през поезията му е докосване до любовта, болката, детския спомен и родния град. Преди всяка изпята песен, той разказва случката, вдъхновила стиха и така слушателят влиза по-дълбоко в разказваните истории. Някои от тях са дълбоко лични, други – събирани при срещи и разговори с приятели и дори непознати.
Постепенно лицата на хората в залата се отпускат, чертите стават по-меки, а погледът по-одухотворен. Вярно е, че чрез поезията човек може да се откъсне за малко от злобното ежедневие, да се потопи в един по-добър свят и усети мириса на детство. Сам поетът изповядва, че поезията е призвана да дава надежда и в най-безнадеждното време и колкото и илюзорно да ни изглежда на пръв поглед, тя може да променя хората. Редуват се песни на социална тема като „Г-це Любов”, „Честна жена”, „Песничка за Червената шапчица” със стихове за любовта, за крехките човешки отношения („Нежна песен”), за радостта от внучетата („Малкият мъж”, „Малката госпожица”) и болката от загубата на близък човек.
Последната си стихосбирка Недялко Йорданов е нарекал „Безлюбовие” (2012 г.). В нея са събрани изповедите на различни наши съвременници, които разказват защо не вярват повече в любовта. И въпреки това книгата започва с едно стихотворение, наречено „Любов” и завършва с друго, което има заглавие „Любовта”. Сам Недялко Йорданов казва, че по-добре човек да е безпаричен, отколкото да живее без любов. А истинското доказателство за вярата на поета в пречистващата сила на великото чувство е последното му стихоторение, писано само преди няколко дни – „Хайде да се влюбим”. В него не случайно се казва: „Трябва да се влюбим, за да оцелеем”.
Неделният следобед се превръща във вечер. Вятърът примирено отстъпва място на пролетта. Въздухът ухае на любов.
Книгите на Недялко Йорданов и във Виена
