За своя юбилей училището бе удостоено с медал „Иван Вазов“ от Държавната агенция за българите в чужбина
Текст Ирина Ботева-Владикова
директор на училище „Св.св.Кирил и Методий“ – Виена
Всички казват, че тържеството е било прекрасно … аз не знам. Притеснена от амбициозната програма и огромния брой участници, от времето и организацията, от координирането на големия брой доброволни помощници, и от хилядите дреболии, нещата сякаш се случваха покрай мен, а аз само направлявах случващото се … идването на най-нетърпеливите, изпълването на залата с детски глъч и смях, настъпването на неизбежния хаос непосредствено преди започването на тържеството. А очаквахме и високи гости от България – министър Симеон Дянков …
Искахме да покажем най-доброто от нас, да видят, чуят, разберат защо ни има, какво правим, какво сме постигнали за тези 20 нелеки години и защо получаваме награда. Че тя не е само формален израз на почитане за юбилея, а извоювано признание с много труд, упоритост, вяра и голяма доза идеализъм.
Най-трудно е да се започне навреме (програмата ни се разпростираше в три часа), но трябваше, дължахме го на децата, които търпеливо трябваше да изчакат реда си в претъпканата зала и да изслушат със завидно търпение скучните за тях привествени слова и поздравления. Но преди това трябваше да излезем на двора, където се намира паметникът на светите братя Кирил и Методий, пред който да се поклоним и да положим нашия венец … И ето го магичния момент – някой подема химна „Върви народе възродени” и малките гласчета несигурно запяват дълго репетираната в час песен. Думите за много от тях вероятно са неразбираеми, но с чувствителните си детски сърчица, те сякаш чувстват величината на момента. И всички пеем – горди, разчувствани, щастливи.
Бързо се връщаме в залата, нямаме търпение да започнем. Постарала съм се словото ми да е кратко, ама при мене това рядко се получава – имам толкова много да кажа. А и съм горда до пръсване – и как да не се гордееш с три първи награди (в трите възрастови групи), една трета и две поощрителни в конкурса по литература „Ст.Гечев”, организиран от ДАБЧ. Публиката е впечатлена и ни дарява със своите бурни аплодисменти. Впечатлена е и г-жа Е.Шекерлетова, посланик на Р България в Р Австрия. В топлите й думи отправени към нас, се чувства уважение и респект от постигнатото през годините. Особено съм щастлива, че именно тя, един искрен приятел на училището ни, ни връчва почетния медал на ДАБЧ на името на големия народен поет „Иван Вазов”. Хубаво е да те награждават, но още по-хубаво е когато те награждават с истинското съзнание, че е заслужено, защото това е знак за признание на труда на много хора, вложили толкова много от себе си.
Следват поздравления от г-жа Ангелина Караславова, инициатор и съучредител на Българското училище във Виена, от г-жа Ваня Велкова, член на УС на АБУЧ, която ни поднася и подаръци от свое име и поздравителен адрес от името на АБУЧ, от г-жа Райна Манджукова, която ни подарява 20 български знаменца, изработени от зрители на нейното предаване „Облаче ле бяло”. Благодарим ви скъпи хора!
А зад сцената напрежението е стигнало крайния си предел, още малко и … на сцената с буйния ритъм на българския танц се втурват прекрасните момичета от училищния танцов състав „Шарено чорапче” – публиката става на крака, а когато към танца на по-големите се присъединяват и най-малките танцьори, възторгът й е неудържим.
Изпълненията следват в забързан ритъм едно след друго, сякаш всяко от децата иска да се покаже по-бързо какво е научило на гордите си родители, на развълнуваните си баби и дядовци, на братчета и сестричета, на публиката.
На сцената излиза Александър Димитров (виж бр.28 на списание „Българите в Австрия“), сериозен, концентриран. Представям го и не забравям да подчертая, че само преди няколко дни той е получил лично от футболната звезда Димитър Бербатов приза на Успелите деца на България, учреден от фондация „Бербатов”, за постиженията му като пианист. Александър сяда пред пианото и със съсредоточеността на възрастен изтръгва сложните звуци на избраната от него композиция. Някак странно звучат акордите на тази малко сложна и непозната музика под изкустните пръсти на този преждевременно пораснал млад изпълнител. Не знам дали всички разбраха музиката му, но оцениха изпълнението и дариха нашия петокласник с аплодисменти.
Неочаквано публиката се раздвижва. На тържеството ни идва г-н Симеон Дянков, зам.министър председател на България. Кратко ни поздравлява за юбилея и съобщава, че за българските училища в чужбина българската държава тази година е отпуснала над 6 милиона лева.
Благодаря и програмата продължава – Випуск 2012 година. Осем прекрасни деца – умни, таланливи, свободни и красиви. Благодарствените им думи звучат красиво, смело и вълнуващо. Към тях се включваме и ние, техните учители. На сцената се втурват и нашите най-малки възпитаници, които с песен си взимат довиждане с Моливко в очакване есента да учат в първи клас. Осем от тях носят красиви букети с бели и червени рози за големите каки и един батко. Големите предават щафетата на най-малките. Радостни сълзи изпълват очите на многозина. Щастлива съм … щастлива съм да връча на „моите пораснали деца” красивите удостоверения за завършен 12-ти клас. Те отдавна са завладяли сърцето ми и ми е трудно да си представя, че на есен няма вече да ги посрещна в класната стая … Като последна заръка им чета откъс от прекрасния разказ „Азбучни истини” на Здравка Владова-Момчева. Едвам овладявам гласа си от вълнение и ето че първата грешка я правя аз – взела съм грешен втори лист, но успявам да загладя ситуацията, завършвайки с Я- прочетете разказа до край ! И отново се прегръщаме, и пеем, и като че ли не искаме този момент да свърши …
Но програмата е още в началото си и зад кулисите чакат нетърпеливо другите участници в програмата. И отново развълнувани детски гласчета, песни, танци. Публиката е забравила времето и горещината в залата, омаяна от вълшебството на детската неподправеност, искреност и ентусиазъм. Децата искрят в червените цветове на народните си носии, задъхано повтарят реплики и стихове или тревожно се оглеждат да зърнат лицата на близките си за кураж и самочувствие. Десетки фотоапарати и видеокамери са насочени към тях като очи преди големия изпит по България. Има нещо възрожденско и възторжено в този предстартов миг на очакване. Сякаш незабравимата сцена с изпита от „Под игото” на Вазов възкръсва в един друг свят, с други декори и костюми, за кой ли път да ни убеди, че „Радини вълнения” ще има винаги, докато българите говорят и обичат своя език. И докато има кой да ги научи на тази любов – техният учител и българското училище.
Наближава пиронът на програмата – театралната постановка „Не падай духом” по сценарий на Ст.Стратиев. Притеснението ни е голямо. Репетициите ни създаваха главоболие. Много детайли не бяха още отработени. Времето не ни стигна.
Но преди това имам още една важна задача – да раздам благодарствени грамоти на всички онези, които направиха възможно да има българско училище във Виена, да могат деца ни да учат български език, да знаят и тачат миналото на прадедите си, да не забравят българските си корени. И на всички онези, които ни подкрепят и ни подпомагат финансово или с доброволния си труд.
Светлините загасват. Залата за първи път затихва в очакване. Декорите са прекрасни, костюмите весели и оригинални, музиката е на мястото си, първите диалози вървят по вода. Не можем да повярваме – това ли са нашите деца!? Сякаш сцената, осветлението, публиката ги е омагьосала и направила „истински” артисти. Тайно поглеждам към залата – на перваза на сцената като онемяла редичка малки врабченца са се наредили деца от различна възраст и с широко отворени очички следват с напражение интригите на Френското грозде, Гъбата, Грамофончето и божата кравичка Иванка Стоянова Милева срещу крушата Рагаца и нейния приятел мечето Светлин. В края всички пеят песента „Не падай духом”. Публиката пее с нас .
Но това не е краят. Още веднъж сцената се изпълва с всички участници в програмата и всички пеем „Празнична торта” и … идва голямата изненада – двама татковци носят огромна торта, украсена с логото на училището и ликовете на светите братя Кирил и Методий и песента зазвучава още по-силно „на рожден ден ела” и нищо, че свършва преди да сме запалили свещите – какво пък, пак ще я изпеем. И пеем с пълни гласове, танцуваме, смееме се, защото „вкусна торта ще ядем”!
А как мина тържеството? Не знам. Вие ще кажете!
