Велина Чакърова е научен сътрудник в Австрийския институт за изследване на европейската политика и политиката на сигурността. Завършила е Международни отношения в София и политически науки в Хайделберг. Основните акценти на изследователската й дейност са политиката на сигурност между ЕС, Русия и НАТО, политиката на съседство на ЕС с Беларус, Молдова, Украйна и трите южнокавказки държави Азербайджан, Армения и Грузия, както и ядрената политика.
Интервю на Бойчо Дамянов, Виена
Назаем от novinar.bg
– Госпожо Чакърова, наскоро вашият институт публикува анализ да американската ПРО, който няма вид на платена поръчка с цел обработка на общественото мнение.
– Наистина има звена, чиито разработки са в определена, очаквана светлина. Но нашият институт се занимава с обективни анализи, без да се търси изкривяване на истината и на действителните цели и интереси. След това, когато се вземат решенията, истината пак може да бъде изкривена в интерес на определени кръгове и групировки и за представяне на фактите в удобна светлина
– Какви са перспективите за сигурността на Европа през следващите 10-15 години?
– Картината не е много по-различна в сравнение с преди 10 или 20 години. Но е различна динамиката. След около 60 години стабилна биполярна система, наблюдавахме и един период от около 15 години ясно обособена еднополярна система в евроатлантическото пространство. Която и от двете супер сили да беше победила, в крайна сметка щеше да се получи ясна еднополярна система, ръководена от победилата страна.
Новото в момента е комбинацията от едновременно протичащи процеси: еднополярната система на САЩ вече се намира в своя упадък и вероятно в следващите 5-10 години САЩ като динамична сила вече няма да е в състояние да управляват събитията, свързани с проблемите на сигурността и на външната политика в целия свят.
Същевременно наблюдаваме и една друга динамика, свързана с появата на новата супер сила Китай. Освен него се появяват и други регионални сили като Бразилия и Индия. А също и така наречените ученизи като Мексико и Южноафриканската република. Така погледнато, през следващите 20-30 години ще настъпи плавно един нов мултиполярен световен ред, в който държави и актьори като ЕС, НАТО, Япония ще бъдат на страната на губещите, ако продължават днешния външнополитически курс. ЕС най-вече като икономическа регионална сила, неслучайно квалифицирана като „soft power“ (мека сила), ще бъде от страната на губещите.
– Как ще изглежда новият световен ред?
– Новата сцена на събитията ще бъде в Азия, а не в Европа. От друга страна близостта на регионалните актьори в Азия ще създава предпоставки за нови конфликти. Те няма да имат характера на нова световна война, както някои предричат, а ще създават локални напрежения по периферните зони на съприкосновение. Като Сирия, Близкия изток и Северна Африка, където регионалните центрове на сила се опитват да си премерят силите със САЩ. Ще се образуват нови съюзи вследствие на действащия мултивекторен световен ред, в който държавите ще се чувстват задължени да си сътрудничат. В резултат на това, страните и актьорите ще могат много по-лесно да се прегрупират. Например НАТО-Русия ще бъдат съюзници в определени области, където съвпадат интересите на сигурността. Същевременно в други области ще бъдат още старите противници от епохата на студената война.
– Как оценявате днешната ситуация около Иран?
– Подозирам, че целият този шум около Иран е медиен театър, който вероятно има две цели: първо, да се отклони общественото внимание от по-важни и неотложни проблеми като валутно-финансова криза. Второ, да предотврати или поне забави прегрупирането в нови съюзи и териториални обединения, за които говорихме преди малко. Не мисля, че налагането на ембарго е ефективен инструмент за влияние и промяна на политиката на една държава. По-скоро е израз на безсилие. А ако вземем същността на въпроса за атомната програма, виждаме двуличие, политика на два стандарта – през 1998 година Индия и Пакистан станаха ядрени държави с ядрено оръжие, но не бяха санкционирани. Освен това, няма еднозначни доказателства, че Иран разработва ядрено оръжие. Но дори и да допуснем, че разработва, токова хипотетично решение би било мотивирано в резултат на заплахата от страна на Израел.
– Каква е перспективата на Украйна?
– Тя е една от големите въпросителни. Смятам, че ЕС след като премине през фазата на консолидация в която се намира в момента (структурни промени, преодоляване на евро-кризата), фактори, които днес са отслабили и погълнали силите на ЕС, ако иска да има някаква дейна и активна роля на регионална сила, трябва да се концентрира върху политиката на съседство и да изработи ясна концепция за Украйна.
Специално по отношение на своите източноевропейски съседи ЕС има голям потенциал, но и много заплахи за сигурността. В момента Източна Европа е една буферна зона, която никой не иска и няма сили да „присъединява“, но и никой не иска да я отстъпи на другия. За Русия това е близка чужбина – територии, които имат за нея пряко геополитическо значение по различни причини – исторически, наличие на културно наследство, на руско малцинства, географски, икономически и геостратегически интереси. Русия не би могла да си позволи да загуби контрола над Каспийския регион, над Украйна, над Беларус.
Същевременно нито Русия, нито ЕС в момента са способни да направят нещо повече, защото са твърде заети със себе си. Може би в това е и шансът на ЕС днес, че именно като регионална икономическа сила, без съществено военно значение не представлява военна заплаха за Русия. Наблюдаваме как през последните години Русия, от една страна, гледа с безпокойство и недоверие на всяка инициатива, на всеки нов външнополитически или икономически инструмент, който се въвежда от ЕС, но от друга страна, допуска да осъществява в непосредственото и съседство свое присъствие.
– Не е ли ЕС непоследователен в своята източна политика?
– По-скоро предпазлив. От Украйна, Беларус или Молдова биха могли да дойдат сериозни заплахи, които да окажат пряко въздействие върху ЕС, за което той не е подготвен. Тези държави са в процес на преход, на сложни вътрешнополитически ситуации. Макар заплахите да не са военни, те биха оказали много по-сериозно икономическо, демографско, социално влияние от една военна криза – бежански потоци, размирици, вълнения сред малцинствени и етнически групи в съседни страни и т.н. В случай на такава криза една ПРО няма да има никакво значение.
– В черноморския район има няколко тлеещи конфликта като Приднестровието и Южен Кавказ.
– Тези конфликти, погледнати в краткосрочен план, будят сериозно безпокойство. Благодарение на такива инициативи като „Черноморското сътрудничество“, благодарение на факта, че част от страните в черноморския район са вече членки на ЕС, други пък са кандидатки, трети се борят за статута на кандидатки се създават по-големи възможности за сближаване и разширяване на сътрудничеството. Това е силата, която стои зад европейската концепция и тя трябва да продължи да се развива. Въпросът е дали останалите извън ЕС шест източноевропейски държави, изключвам Русия, тя едва ли някога ще стане кандидат-членка или въобще ще поиска да членува, ще получат тази перспектива. В дългосрочна аспект не бих изключила възможността за членството им в ЕС, за разлика от страните в Северна Африка, където ЕС води политиката на „южно съседство“, които нямат тази обща европейска културна основа.
– Какво е бъдещето на Турция?
– Тя е отделен случай, споровете около нея са големи. Ако оставим на страна културните, историческите и религиозните различия, оценявайки едно евентуално членство на Турция от гледна точка на сигурността, какво би допринесла тя в стратегически аспект, то оценката ми е доста положителна. Друг е въпросът дали необходимостта за ЕС и за самата Турция в момента е на лице. Днес не виждам такава необходимост, но не се знае как ще изглеждат нещата след 20 години, когато параметри като територия и численост на населението ще играят много по-голяма роля от колкото днес.
– Работите ли в момента по някоя особено интересна тема?
– Разработвам анализ за очакваните ефекти за страните от региона след присъединяването на Хърватско към ЕС. В близките месеци ми предстои да публикувам и едно изследване за ролята на основните външни актьори – САЩ, ЕС, Русия, Турция върху сигурността в Източна Европа. Кои са основните им интереси, кои са главните конфликти зони и заплахи, техните военни аспекти.
Разработила съм един голям проект, за който още търся спонсори. Идеята е от една година и тъжното е, че всеки ден в новините намирам потвърждение на необходимостта от този проект: „Новият ред за сигурност в Евро-атлантическото пространство между ЕС, САЩ и Русия. Стратегически императив?“ Дали това не е една стратегическа потребност за бъдещето. Центъра на това изследване, което много бих искала да осъществя, е да представя една концепция за изграждане на доверие, което липсва. Ако погледнем в същността на нещата налице са общи интереси на сигурност, донякъде взаимни, общи стратегически цели. А това, което липсва между тези партньори е доверието. В моята концепция предлагам 6 основни направления за осъществяване и укрепване на доверието, но засега няма да ви издавам повече.
– Кои са специфичните австрийски интереси в политиката на сигурност?
– Всяка страна от ЕС има свои национални позиции. За Австрия от определен дългосрочен интерес са държавите на изток, на първо място непосредствените съседи, след това черноморско пространство и източно-европейските страни. По тази причина Австрия е доста активна и участва в различни форуми, комитети и пр., в които се обсъждат и разработват съответните външно политически инструменти. Тази година се обсъжда приемането на Черноморската стратегия на ЕС.
– Как се стига до изработването на единна позиция на ЕС?
– Ако вземем позициите на всяка една страна в областта на общата външна политика и политиката на сигурност, то ние като институт участваме в началото на процеса, там където се дават идеите. Нямаме пряко влияние върху вземането на външно-политическите решения. Опитваме се да въздействаме върху националните позиции на Австрия по отделните въпроси на сигурността и от там върху общата линия на ЕС. Това, което правим не е никак маловажно, държавната машина трябва да се захрани с нови идеи, със свежи импулси.
– Имате ли усещането, че с нещо влияете? Блоковото разделение отпадна, но напрежението „изток-запад“ си остана.
– Между колегите в нашите кръгове се обсъждат много перспективни идеи, но трябва да сме реалисти. Има разлика между това, което предлага един политолог или експерт и решенията на политиците. Международната политика е в крайна сметка продължение и отражение на вътрешната политика на една държава, на вътрешнополитически механизми, които се проявяват в определени интереси. И политиците се опитват да ги защитят навън.
– Как оценявате решението на САЩ да разположи елементи на ПРО на територията на страни като Полша, Чехия, Румъния?
– Идеята за ПРО не е нова, тя води началото си от времето на студената война между СССР и САЩ. Новото е, че тя вече не е само Европейска ПРО, не е само отбранителна система, която да предпазва от агресивния Иран или от лошата Северна Корея. Тя е част от един глобален обръч. Това почти не се споменава, няма да намерите в медиите анализ, че тази Европейска ПРО е само един етап от нещо много по-мащабно, което би следвало да е предмет на дискусия. Така погледнато изграждането на един глобален противоракетен обръч, който да предпазва избрани държави от други ядрени държави, буди безпокойство. Нарушава ядрения баланс не само между Русия и САЩ, но и разграничава страните на участващи и неучастващи. Например, Австралия като съюзник на САЩ ще бъде членка на този щит. Възниква въпросът, срещу кого? Веднага излизат имена като Русия, Китай. С една дума, нарушава се принципът на взаимното сдържане, създават се предимства за едни в ущърб на други. Променя се климата на преговорите на всички конференции и срещи по ядреното разоръжаване.
– Русия днес представлява ли заплаха за Полша, Чехия или Румъния?
– Рамките на днешния световен ред не позволяват широко мащабни окупации. По силата на ред обстоятелства Русия установи свой контрол над Южна Осетия и Абхазия. Но и Евро-Атлантическия подход за хуманитарни интервенции е спорен, в резултат на който беше установен контрол над Босна и Херцеговина, Косово и т.н. Това също са окупации, военни операции в резултат на които се установява присъствие на чужди военни сили върху суверенни територии.
