Природните дадености за развитието на ски спорта и туризма са повече от благодатни в алпийската държава. Има курорти за всички – и за най-претенциозните любители на лукса и екстремните писти, и за семейства с малки деца. Нашата малка, но сплотена група, очевидно е към онези 15%, с които според Австрия Туризъм се е увеличил броят на българите, посещаващи Австрия. Или към онези 0,7% чужденци, които са допринесли за повишаване на броя на нощувките на чуждестранни туристи за 2010 г. до 90,69 милиона.
Текст Елица Ценова
Назаем от Дневник
И тази година решихме да се доверим на вече проверените условия за ски ваканция в страната на Моцарт. Избрахме района около Инсбрук, където малките селца почти се сливат едно в друго и предлагат чудесни писти на разумни цени. До там стигнахме с кола, минавайки през Любляна и за кратко през Италия. Акзамс е само на 10 км. от столицата на Тирол. Разположено на 874 м. надморска височина селцето има 5 500 жители, голяма част от които са свързани с туристическия бизнес.
Спряхме се на варианта да наемем къща, тъй като искахме да сме заедно и да не зависим от други хора. Освен няколкото големи хотела, които най-често са резервирани за групи туристи, в селото има и малки семейни пансиони. Но почти всяка къща предлага стаи или апартаменти под наем. След няколко запитвания, попаднахме на точното място. Удоволствието да спим 7 нощи 7 човека (4 възрастни и 3 деца) в самостоятелно жилище ни струваше 769 евро – ведно с курортната такса ( 1 евро на ден на човек), 50 евро за почистване и безплатен вход за плувния комплекс в селото. Хазайката, усмихната и услужлива тиролка, се погрижи да ни бъде топло и уютно. Кухнята предлагаше всички удобства, а безплатният интернет ни позволи да следим от близо битката със студа в България. Но имаше някои неща, за които трябваше много да внимаваме. Тук боклукът се събира разделно и още с пристигането ни показаха трите кофи – за био, за пластмасови и за общи отпадъци. Подробно ни бе обяснено къде какво следва да се изхвърли, а на стената беше залепено същото указание на няколко езика. Струва си усилието да се старае човек, тъй като глобата за неправилно сортиран боклук е 15 евро.
Въпреки че през повечето дни се радвахме на слънчево и тихо време, студът беше жесток. Сутрин дъхът се теглеше на нишки. Но минусовите температури не можаха да охладят скиорския ни ентусиазъм и всеки ден смело нарамвахме ските.
Разположени на 1 540-2 340 м. надморска височина, 40 км. перфектно обработени писти в района Акзамс-Лицум са на разположение на скиорите от ноември до април. Те са на 8 км. от центъра на селото и до тях може да се стигне със собствен автомобил – пътят е винаги почистен и обезопасен, а паркингът е безплатен или с автобуси, които обикалят целия регион, и спират на пистите. Те са абсолютно безплатни, движат се в интервал от половин час и по някакъв магичен начин успяват да спазват разписанието с точност до минута!
Инсбрук е бил два пъти столица на зимни олимпийски игри – 1964 и 1976 г. и част от спусканията са се провеждали именно на пистите в Акзамс. По стените на ски училището и административните сгради все още могат да се видят надписи от това време.
Дневната карта за възрастен е 32,50 евро, но ако карате само сутрин от 9 до 13 ч. удоволствието ще ви излезе 25 евро. Има специални отстъпки за деца, учащи се и възрастни, а семейните карти спестяват не малко пари.
Разделихме си района условно на две – „олимпийски” и „нашия си”. Специално влакче изкачва скиорите до „олимпийския връх”, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Алпите. Не случайно точно там е построен и панорамен ресторант със зимна градина, в който могат да се стоплят и отдъхнат 600 човека. Оттук започват разклонения към различните по наклон и дължина писти. Повечето са червени, с умерена трудност, но има и няколко наистина „черни” отсечки за вдигане на адреналина. Пистите в „нашия си” район, до които стигахме със седалков лифт, са по-къси, но и по-слънчеви и широки. За любителите на off-piste каране има чудесни бабуни и необработени участъци. Не можехме да се нарадваме на спокойствието и тишината тук – няма опашки пред съоръженията, няма ектремисти, които се спускат с бясна скорост между децата. Единственото изключение бе групата холандки, които се люшкаха като кукли неваляшки от единия до другия край на пистата и заливайки се от смях бойно се окуражаваха.
Това, което ми прави силно впечатление е, че много от скиорите са местни хора на средна възраст. Дядо и баба с внучето са често срещана гледка. С Волфганг се запознавам на седалковия лифт. Той е на 64 години и живее „от другата страна на Инсбрук”. В неговото село също има писти, една дори свършва пред дома му и може да влезе в кухнята „направо със ските”. „Познавам я до последното завойче и затова търся разнообразие”, разказва новият ми приятел. „Взимам автобус от Инсбрук и един ден карам в Акзамс, след това в Гьотценс и така ги редувам”.
И ние решаваме да пробваме нови писти и се отправяме към съседното селце Мутерс.
Тук кабинковият лифт за 10 минути ни качва на изходната база и ни спасява за кратко от студа. Оттам със седалка може да се продължи още нагоре и да се опита наклонът на черните писти или дори да се отиде до съседното село Гьотценс. На слънчевата поляна е базата на ски училището, както и учебната писта. Има и хубав ресторант с камина, в който се приютяваме за обяд. Още на втория ден се отказахме да носим сандвичи в раниците – при минус 15С хлябът почти замръзваше. Освен топлина и уют, заведението предлага огромна супа за 3,60 евро, горещ шоколад за 3,20 евро и кафе за 2 евро. Цените не се различават от тези в едно нормално кафене в Инсбрук или Виена. Срещу 3 евро на ден четири човека оставяме цялото си ски оборудване в гардероб, снабден със специални стикове за сушене на обувките.
Спускането с шейни е изключително популярно забавление и за него има отделни писти, някои от които вечер са осветени. Самостоятелно трасе имат и любителите на ски ходенето.
Събрали достатъчно студ и натрупали умора от необичайното количество движение за хора, свикнали да седят зад компютрите, вечер заслужавахме почивка. Не ни достигна време, за да разгледаме Кристалния свят на Сваровски, който се намира съвсем близо до Инсбрук, но събрахме впечатления от старата част на града. Насладихме се и на топлината на сауната в плувния комплекс и на уютния тиролски ресторант в центъра на Акзамс. Тук обаче няма барове и дискотеки, които да работят до късно. Те са за други курорти, с друг тип скиори с други финансови възможности. Спокойствие, сигурност и красота – така бих описала региона Акзамс-Лицум.
Всичко тук е подчинено на удобството. Хората не са облечени в лъскави модни
костюми, учтиво се поздравяват и си помагат при нужда. Тук не е важна марката
ски, дори не толкова и и това колко правилно държиш щеките. Важното е да имаш
добро настроение и желание да прекараш няколко часа сред природата – било
карайки ски, шейна или просто разхождайки се наоколо.
На тръгване обещавам на фрау Ленц да се видим отново следващата година. Тя мило ме предупреждава да й се обадя по-рано, защото за втората половина на декември къщата й е вече резервирана. „Много германци идват тук за Коледа и Нова година”, обяснява ми тя. „Имаме и постоянни гости, които са тук всека сезон”.
Напълно ги разбирам. Ние също бихме искали да се върнем.
