Дървото на познанието, та дървото на познанието… Кой ще ти търси едно дърво сред ширнала се и натежала от вкусни плодове градина с дървета на непознанието?
Текст Веселина Седларска
Назаем от Reduta.bg
В последните десет години от живота си Добри Желязков – Фабрикаджията лежал вдървен в едно легло. Ако го повдигнели за главата, заставал направо на пети. А го повдигали, да го топят в една каца с оздравителна вода. Хванал „ревматика” по студените и дълги пътища между Сливен и Цариград, където в продължение на години съдел турската държава за неправомерно уволнение от създадената от самия него първа фабрика. Спечелил делото впрочем, за компенсация турският съд му дал правото да построи друга такава фабрика на територията на Турция, но Фабрикаджията вече бил скован и можел само да лежи. По това време той пише две писма до влиятелния си съгражданин д-р Иван Селимински. И за какво пише един болен човек на един известен лекар?
Ето какво пише: „Но много ми е жал, като не мога да помогна отечеството си, нито словом, нито делом, като чувам злото състояние на училището.Тука ся улучи едно съдружие от хаирсъзи, дето убирали по пътищата хора, бастисвали по къщя, крадели коне и говеда. От Сливен имало до 7 или 8 души касапи и други прости хора, четирима-петима от Ямбол и от селата – всичките безкнижници. Затова трябва много да ся старайми за просвещението. Аз мисля, че от 100 души учени един може да излезе злодеец, а от 100 души неучени може да излязат 50 или 60 лошави. Пак ви ся мола, и на всичките съотечественици, да спомогнете колкото е възможно.”
Зетят на Добри Желязков бил учител. Казвал се Добри Чинтулов. По същото време той репетирал „Многострадалната Геновева” и създавал читалище „Зора”, през което е минал всеки светъл ум от града на Фабрикаджията. Тук спирам да пиша и отивам – не се шегувам, наистина отивам – в читалище „Зора” да проверя минал ли е през него Йордан Лечков.
Проверих, минавал е. „Един път, но е бил тук”, казва ми библиотекарката. И помните ли към коя книга прояви интерес? „О, то беше още преди да стане кмет, идва в читалнята да провери фиша си от тотото.” Тогава Лечков е бил интелигентният футболист, после стана неинтелигентният кмет. Два пъти стана, благодарение на вота на сливенци. Никой от Сливен няма право да се подиграва на титлата „доктор хонорис кауза” на Христо Стоичков. „Като играехме – разказвал ми е Лечков, – всички се молехме Ицо да не почне да мисли. Гениален е като играе, обаче замисли ли се, прави глупости.” И ето, едни хора се замислиха, предложиха почетната титла на Стоичков, Стоичков пък се замисли, прие и скандалът стана. Сега, когато бурята утихна и вече не е интересно кой какво бил казал, може да се види големия проблем зад малката случка, а той е, че у нас върви нестроен, веселяшки, ужким невинен поход за легализиране на невежеството.
Никой нямаше да се възмути, ако всичко останало в държавата беше наред и един гениален футболист е бил удостоен с почетна титла. Но когато битката е между образованите и необразованите, знаещите и безхаберните, тогава връчването на почетна научна титла на демонстративно необразован човек се възприема болезнено. Възприема се като преминаване на символа на образованието – университет, към противниковата страна – страната на хората, които са виждали университет отвътре, само когато са ставали доктори хонорис кауза. Ако си мислите, че образованието е скъпо, пробвайте с невежеството, бил казал някой си Дерек Бок /бивш президент на Харвардския университет/ и го бил казал, в смисъл че е абсурдно на някого да му хрумне да опита с невежество. Е, на нас ни хрумна.
И не за първи път ни хрумва. Тодор Живков много се изнервял, че минава за неучен човек. Затова се замислил и измислил (с малко угодливост от страна на училите) ломските ямки. С което доказал, че когато зарязал учението човек (Стив Джобс) се замисли, много рядко открива „Епъл”. По-вероятно е да открие ломските ямки, торовите саксийки, резервите части за човека (Бойко Борисов), завод за цели проводници (пак Тодор Живков), атомната ТЕЦ ( Пенчо Кубадински), австрийския език (Елка Константинова), Дечко Узунов като композитор (Нина Чилова), конфликтни зони на неконфликтни места (Румяна Желева), сантиметъра като мерна единица за книги (Вежди Рашидов), Ванкувър в Европа (Жан Виденов). .. И други, на които ние се смеем, смеем, докато се сетим, че в България само онзи, на когото не сме се смяли, не ни е ставал началник.
Но никога в кратката демократична българска история не е имало такова противопоставяне на хора, развити от главата надолу, срещу хора, развити от врата нагоре. Такова налагане на мускулатурата над мозъчната гънка, на женски релефи над таланта, на парадното невежество над аргументацията. Никога досега толкова неграмотни хора не са били толкова успешни. Демократичната българска история започна със съперничество между личности от пловдивската и софийската английска гимназия и стигна до конкуренция между борчески групировки. Сблъсъкът между библиотеката и стадиона сега е с много на нула за стадиона. Дори гражданското общество се сведе до размера на футболните агитки. Погрешното превеждане от английски на български на Силициевата долина като Силиконова е емблематично – ние реагираме на силикон. Силицият е друго нещо, от него не се правят певици, а чипове. Вече не се различаваме по дрехите на международните аерогари, но все пак има начин да открием своите – българите са онези, които не четат, докато чакат повикване за самолета. Книгите са новият ни таблерон от корекома – тези, които могат да си ги купят, си имат много по-хубави стоки, а тези, които мечтаят за книги, нямат парите за тях.
На първо четене в просветната комисия мина проектът за Закон за българския език. Кратък е, прочетете го, за да видите как авторите му са се водили главно от патриотично потупване в гърдите: „Булгар! Булгар!” . Един език се опазва не със сопата на административни наказания, а като се учи. Като се знае. Като се чете и пише на него по правилата му. Процентът на вярно отговорилите зрелостници на задачи за проверка на правописа с избираем отговор през 2009 година е 76. През 2011 година този процент е спаднал до 57. Защо зрелостниците трябва да знаят правилата, щом по телевизията говорят неправилно, по сайтовете пишат неправилно? Защо зрелостниците трябва да учат правописа, след като целият живот наоколо им казва, че успяват не тези, които знаят как се пише, а тези, които знаят как да оставиш съученика си без далак? Тръгналият по пътеките към своето приемане Закон за българския език забранява надписи на чужди езици. Но не забранява в надписите на български да бъка от грешки. Той предвижда санкции за употребяващите чуждици. Но не предвижда глоби за грешки, незнание, издевателства над българския език.
Неслучайно поне веднъж годишно се пробва да се тегли ножа на пълния член в българската граматика. Пълният член е трънче в езика, пречи. Можеш да се преструваш на умен, но я се преструвай, че знаеш къде се слага пълен член – не става с преструване. Налага се да намериш някой около теб, който знае, и да отделиш пет минути, за да ти го обясни. Трудна работа, недоходна. По-лесно е да твърдиш, че е ахронизъм, излишност. И да се правиш, че пълният член няма функция и че няма такива изречения, в които, при отсъствието му, не става ясно кой, какво, на кого е направил. Пълният член пречи на полуграмотните българи почти толкова, колкото на живеещите у нас рускини, които никога няма да разберат разликата между „маса” и „масата”.
Почти всеки втори български ученик има проблеми с четенето и разбирането на текст на родния му език, съобщи Европейската комисия, огласявайки план за справянето с проблема до 2020 г. Според данните 41% от учениците у нас са в някаква степен неграмотни. Следват ни румънците с 40,4 процента. Трети са австрийците с далеч по-малките 27,5 процента. Митът за доброто българско образование се срутва с трясък, в него вече вярват само наивни слушатели на родителски героични съчинения как българчетата шашват чуждестранните си съученици. Въобще не ги шашват. А се чудят как да се впишат в образование, което не държи да назубриш, а да мислиш, да работиш, да изразяваш себе си.
След прането на парите, сега у нас тече голямото пране на невежество. Купуват се дипломи, раздават се звания. Всяка девойка в джип, чийто вид те кара да се сещаш за публичен дом, всъщност учи публична администрация. Хвърчат Калинки. Сипят се диалектизми и вулгаризми. Крещят телевизионни водещи. Стига с тези интелигентщини, простащината е шик! Простотията е лесна, удобна, вкусна, изкусителна – да й се наситим. Да я представим като мода, като харизма, като невинност, като лекота на битието. Грамотността е отживелица, социалистически предразсъдък. Да се бориш против простащината е все едно „с голо дупетаралеж да мачкаш”. Най-неочаквано, спънка в тази шарена, крещяща, летяща надолу машина поставя не кой да е друг, а фолкпевицата Камелия. В едно интервю с нея водещият Николай Бареков я нарича журналистка. „Аз не се имам за журналистка – казва Камелия, – за журналисти хората дори учат.”
Дори! Представяте ли си – какво излишно усилие.
Бареков обаче веднага ще поправи тази грешка, като разкаже в същото интервю какво заварил една сутрин, когато отишъл „на кафенце” при премиера. Било рано сутрин, когато всички си представяме, че приемът щракал с дистанционното по телевизионните блокове. Нищо подобно, гледал си човекът чалга канал. Той може и да ми се разсърди, че го разказвам – допусна Бареков, но както обикновено изглеждаше доволен. Невежата има голямо предимство пред образования човек: той винаги е доволен от себе си – Наполеон го казва, не аз.
Сп. „Тема”
