Не е тайна, че българското образование е в криза и че университетите ни бълват кадри, неподготвени за реални живот. На фона на спешната нужда от открит публичен дебат по темата, правителството тихомълком предлага повишаване на студентските такси.
Автор Ванина Стоянова
назаем от в-к „Сега“
Ако прочетете следния текст: „в ал. 3 думите „една втора“ се заменят с „две трети“, няма да разберете нищо. Зад този код в преходните и заключителни разпоредби на проектозакона за държавния бюджет за 2012 г. се крие промяната в закона за висшето образование и ще развърже за пореден път таксите за държавните вузове. Така таванът на сумите вместо досегашните до 50% от издръжката на студент се вдига до 66% от държавната субсидия за съответната специалност. Това означава, че в условията на криза държавата парафира реално увеличение на образователната услуга до 16%.
Изразът „услуга“ не е случаен. Висшето образование вече се превръща в обикновена услуга, в която обаче пазарните правила не играят. Тук с лека ръка цената се вдига с 16% изведнъж без никакви гаранции за предлаганото качество и без никакви промени, които да оправдават разликата – нито сме внесли нобелисти да преподават на младите ни надежди, нито сме инвестирали в свръхмодерни лаборатории и техника.
Печеливши от подобна промяна са самите университети. Ако промяната бъде приета (засега няма изгледи за обратното), държавните вузове ще получават 166% от реалната издръжка за обучение – веднъж я покрива изцяло на 100% държавата и втори път 2/3 отгоре плащат и студентите. Университетите обаче са печеливши само на пръв поглед. Държавата ги прави прекалено скъпи за собствените си граждани.
И сега най-добрите деца, излизащи от средните училища,
нямат колебания къде да продължат образованието си.
Една десета от всеки випуск гледа към чужбина. За сметка на това всяка есен дори авторитетни университети стигат до унизителни компромиси с трето, четвърто и пр. класиране. Не се е чуло дипломите ни да предлагат нещо повече от минимални шансове за реализация на глобалния пазар на труда. Впрочем тук най-сложната стратегия на управляващите се изразява с няколко фрази от терминологията на спортните трансфери – на премиера му се искаше да връзва младите висшисти с договор да останат 5 г. тук, иначе да си плащат.
Всъщност проблемът е, че никой не е наясно как се определя колко струва обучението на 1 студент в различните специалности. Държавата условно е определила 9 групи от специалности и издръжката за всяка една от тях се умножава по определен коефициент. Нито е ясно защо коефициентът за военно дело е най-висок от всички групи, нито е ясно как се изчислява базовата издръжка, която се умножава по коефициента. Според ректори на големи висши училища субсидията, която получават, покрива 60% от реалните разходи за обучение, но няма ясни и надеждни критерии, по които да се изчисли реалната себестойност на образователната услуга. Ако такива се приемат, тогава ще е ясно защо и как се харчат публичните средства за висше образование и срещу тях данъкоплатците ще могат да изискват съответното качество. И таксата трябва да е съизмерима с качеството. Ако издръжката се прави по ясен механизъм, тогава същият бюджет може да се разпределя между по-малко на брой, но по-качествени висши училища.
Вместо подобни критерии сега у нас ситуацията е съвсем изкривена
Висшите училища имат интерес да приемат повече студенти в евтини програми, които не се нуждаят от инвестиции в обучението. С най-ниска издръжка са икономическите специалности, администрация и управление, туризъм и педагогика. Всеки пети студент и всеки трети дипломирал се висшист са именно в направлението „Икономика и управление“. Всеки работодател веднага може да каже, че пазарът е задръстен от икономисти, а има страхотен дефицит на инженери например. Само че едните плащат два пъти повече от другите. И няма никаква държавна стратегия, която например да стимулира интерес чрез стипендии и отстъпки именно към дефицитни и важни специалности. Изобщо да не отваряме дума за хуманитарните програми, които вероятно къща не хранят, но имат фундаментално значение на съвсем друго ниво.
„Има две неща, с които наистина правителството се гордее. Първото е, че сме въвели студентско кредитиране, второто – рейтинговата система. Тя не е просто на университетите, а на отделните специалности и българските студенти могат да си направят собствен рейтинг. Примерно могат да искат да имат професор със зелени очи и басейн под прозореца, където се четат лекциите, и те си правят собствен рейтинг и издирват специално тази катедра, този факултет“. Това каза преди два дни самият просветен министър Игнатов пред студенти от 38 страни. Не беше по повод на студентските такси, но професорът със зелените очи като нищо ще бъде използван като аргумент за повишаване на качеството и цената на услугата.
Увеличението на университетските такси във Великобритания – в интерес на истината много по-драстично, отколкото у нас, – беше резултат от мащабен анализ на системата, беше съпроводено с месеци дискусии във всякакви формати и влезе в сила насред ожесточени студентски протести.
Разбира се, невзрачният законов текст може да е някакъв опит държавата да оптимизира системата на висшето образование, в която сега виреят 51 университета – брой, който говори сам за себе си. Но това пак няма да се случи. Лошо е, че както обикновено се прави без концепция за развитието на висшето образование, без обяснения и без обществен дебат, възможно най-потайно.
