ТЕКСТ Надежда Челийска
От времето, когато баща ми ме мъкнеше по хижите и пътеките на Пирин, ми остана една дума – Джангал. За първи път я чух от стар планинар, който разправяше: „Та, от Папаз гьол продължаваш, ама не към Тевното езеро, а за Джангала. Можеш да минеш и през Джангалска порта”. После разбрах, че това е връх. Какво име само – едно такова остро, сърдито, каменисто. Още тогава реших, че това ще да е някой я хайдутин, я разбойник.
Не повярвах на легендата, че така се наричали овцете, загубили агнетата си. Нито пък на преданията за тракийско божество. В детското ми съзнание Джангал си остана върхът с име на силен мъж, който все оставаше в страни от маршрутите на баща ми.
Това лято с група приятели най-после се организираме да качим Джангала. Със своите 2 730 м. върхът не е сред най-високите в Пирин. Целият е гранитен, алпийски тип и се извисява в страничното Полежанско било.
В ранна утрин оставяме колите на хижа „Гоце Делчев” и загърбваме потъналия в горещина град. Поемаме с лифта към хижа „Без бог”. Горе въздухът е свеж и леко потрепва от планинския ветрец. Прекрасно време за поход. Пътеката не е стръмна и скоро стигаме до най-голямото и дълбоко езеро в Пирин – Поповото езеро ( Папаз гьол). В средата му има малко островче, което, според легендата, е килимявката на попа, удавил се в дълбините му. Водата е кристално чиста и ледено студена – факт, който установявам бързо при опита да потопя ръце. „Троши кокали, а!” – шегува се минаващ покрай нас турист, забелязал как усилено се опитвам да стопля длани. На Самодивските езера правя нов опит да премеря студа на планинската вода. И имам късмет – в плиткото можем да походим боси по пясъчното дъно – блаженство за затворените в туристически обувки крака.
Оттук до върха не се предвиждат почивки. Катерим се по камънаците като кози и само от време на време някой пусне закачка. Джангал е току пред нас, аха и ще го пипна, но все още сме далеч. „Трябва да наберем височина – обяснява водачът. – После до върха са 20 минути”. И в планината е като в живота – подготовката за атаката е по-дълга и трудна от самия бой. Върхът е зъбест, целият в камъни и посърнали тревички. Не е труден, но не е и гостоприемен. По едно време облаците се скупчиха и дори няколко капки заудряха шапките ни. „Споко, няма да завали. Ей, сега вятърът ще ги разтика.” –успокоява ни познавач на планинската метереология. И вярно – горе е ясно и тихо. Гледката е наистина зашеметяваща. Не случайно се пее:
„Ще се кача на Джангала
и ще викна с буен глас:
Ой, красив си Ирин-Пирин,
Най-красив си на света!”
Панорамата е страхотна – върховете Сиврия и Момини двори издигат каменисти снаги, а долу в ниското се гушат две езера. Циркусите са мътнобели и се сливат със синьото на небето. Не е страшен връх Джангал. Нищо, че изглежда толкова остър и труден. Просто трябва да искаш да стигнеш до горе, да го погалиш. Стигнеш ли, той се разтваря и дарява величествена красота, тишина и спокойствие. Сигурно така е изглеждал и онзи хайдутин, а може би разбойник, Джангал, който си представях в детството – корав и силен, но иначе мек и щедър за тези, които го спечелят. Някак си на мен хич не ми идва да викна с „буен глас”. Гледам, гледам и се чувствам толкова малка и незначителна. „Е, покорихме върха!” – гордо заявява някой от групата. Покорили ли? Не ние него, той нас покори.
Слизането се оказва по-трудно от качването. Минаваме през Джангалска порта – вратата между долините на Дамяница и Без бог. Отново стигаме Поповото езеро и вече гоним хижата. Още от самото начало се отказахме да „хванем” лифта за връщане. По абсолютно необясними причини той спира в 16.30 ч. От „Без бог” до хижа „Гоце Делчев” ни чака още час спускане по стръмното. Въпреки стабилните туристически обувки пръстите на краката се набиват жестоко, а напрежението в колената вече наболява. Камънаците най-после свършват и се гмуркаме в гората. Само преди месец тук е вилняла буря. За пореден път разбирам, че природната стихия е неуправляема и все още непобедима от човек. Огромни дървета са обърнати и изсъхналите им корени страшно стърчат във въздуха като кокалести ръце. Стволовете на боровете са прекършени, а клоните им безпомощно се преплитат на пътеката. Насред поляната едно обгоряло дърво се появява като труп на удавена жена. Мълчим. Докрая мълчим и вървим с очи обърнати навътре.
На поляната пред хижа „Гоце Делчев” ни посреща задухът. Извръщам се отново към планината, за да видя моя Джангал. Макар че не го стигам с поглед, знам къде е – точно там над Папаз гьол се издига гранитната му снага. Една детска мечта се сбъдна.
