Чалгата, крадците, мошениците останаха в родината ни,
казва писателят Владимир Зарев
ИНТЕРВЮ Елица Ценова
Живея в Австрия от години и не крия, че е имало случаи, в които ми се е искало да не казвам откъде съм. Новините, свързани с България, са ограничени до кражбите и корупцията и рядко нещо хубаво се промъква по страниците на вестниците. Една сутрин в края на март 2009 г. съседката ми, възрастна дама, ми позвъни на вратата с новия брой на „Ди Пресе“. Показа ми голяма статия, посветена на български автор, чийто роман е преведен на немски и се радва на изключителен успех в алпийската държава. Ставаше дума за „Битието“ на Владимир Зарев.
Повече от час говорихме за историята на България, за българската литература, за съвременните автори. Иначе сдържаната виенчанка проявяваше искрен и добронамерен интерес към всичко, което ù разказвах. Оттогава тя ме поздравява по-сърдечно и често ми показва информация за представянето на български филми, книги, музика, която сама е намерила в пресата. Наскоро имах удоволствието да се запозная на живо с писателя в Българския културен институт „Дом Витгенщайн“. Там той представи книгите си „Битието“ и „Разруха“, преведени на немски от Томас Фрам, които станаха причина за нашия разговор, а поводът беше темата „България“.
Г-н Зарев, в последните години сме свидетели на засилен интерес от страна на западните издателства към съвременната българска литература. Може ли тя да бъде добрият посланик на България, който да изгражда по-добър образ на страната ни?
Словото е едно от най-красивите и важни неща. Неслучайно в Светото писание е казано „В началото бе словото“. Бог знае, че съществува само това, което е разказано в слово. Това, което не е изказано в слово, реално не съществува, не се е случило. Словото е изключително важно и ценно послание, то е опит за световен диалог. Изключително красиво и важно е, ако човек успее да го осъществи с един друг чуждоезичен свят. Разбира се, качествената българска литература може само да подобри имиджа на България и да привлече вниманието на западния човек към нашата страна и нашия народ – изключително интересен народ, много сърдечен, много гостоприемен, много интелигентен и в същото време дълбоко нещастен.
Немскоезичната критика определи „Разруха“ като „роман на промяната“. В някаква степен тя очакваше този роман да се появи в Полша, Чехия или Унгария, но той дойде от България. Това ли е една от причините за големия интерес към книгата?
Вярно че в другите страни не се появи такава книга за промените, които засегнаха цяла Източна Европа, а западният човек може би очакваше някой да му обясни какво точно се е случило, как и защо. Предполагам, че именно изследването на тънките механизми на промяната предизвиква интереса на западния читател.
Успяват ли според вас читателите ви от Австрия и Германия да разберат българската действителност и народопсихология, отразена в романите ви? 
Аз мисля, че те разбират това, за което става въпрос в преведените книги. Животът в България е страшно автентичен. Аз казвам, че в известен смисъл той е и магически. В България нещата са истински и се случват. Тук любовта е любов, раздялата – раздяла, силните чувства са силни чувства. Няма я тази монотонност и равност в човешките изживявания и това страшно привлича западния човек, който живее в значително по-подреден свят, в който има много повече битови удобства. Но пък в този подреден свят липсва емоционалност. Ако щете липсва страданието. А страданието е най-важният урок, който човек може да получи тук, на земята.
Коя е най-голямата промяна, която трябваше да преживее българското общество през последните двайсет години?
През последните двайсет години в България се случиха много страшни неща. Беше възстановена свободата, а свободата е форма на различие. В този смисъл вече беше позволено различието, а то не е лесно да се преживее. Това, което се случи най-вече, беше, че хората бяха освободени, както и тяхното мислене, тяхната енергия. Вярно че те бяха оставени сами на себе си, но това е повече предимство, отколкото недостатък.
В своите „Диалози“ Платон разделя властта на три вида: тирания, олигархия и демокрация. Той казва, че най-продуктивната форма на управление е демокрацията, но само когато се спазват ясни правила, т.е. когато законите важат за всички. В същото време Платон предупреждава, че ако не се изпълняват тези условия, демокрацията най-лесно преминава в анархия. Ето защо мога да твърдя, че през тези двайсет години ние живеем в анархия. В България няма реална демокрация. Но от друга страна, бих предпочел тази анархия пред реда, който имахме преди това.
Кой е големият проблем на обществото ни, който все ни дърпа назад?
За жалост българското общество е болно. Най-тежкият ни проблем е тази политическа класа, която се създаде в България и която унищожи изконната ценностна система на българина. Това е истеричният егоизъм на българските политици от всички цветове – хора, които живеят и съществуват единствено и само за себе си и които не се занимават с интересите на народа, а със собствените си.
Семейството е централна фигура във вашите романи. Все още ли е важно децата да се възпитават в уважение към семейството, рода и историята, или това е минало?
Да, аз съм патриархално мислещ човек. Вярвам в тези стародавни принципи и ценности, които определят българския начин на мислене. Обичам семейството, защото то е изключително важно в живота на човек. Може би то е този мъничък свят, който е изцяло негов, в който човек може да разполага изцяло с вниманието на своите близки. Като казвам, че съм патриархален човек, това не означава, че искам хората да живеят затворено, напротив! Но в семейството са заложени изключително важни ценности. Не може парите да бъдат единственият мускул в този живот, не може те да са единствената ценност. Те може да са нещо много важно, могат да движат бизнеса, но има и много по-важни неща. Аз за себе си никога не съм отъждествявал успеха с щастието. Успехът е едно – това е американският идеал. Щастието е нещо много по-сложно и по-нужно на човек и нещо, което осмисля живота на всеки един от нас.
Заглавието на романа „Разруха“ носи усещането за обреченост, за безизходица на всички тези, орисани да преживеят прехода. Все пак намирате ли основания за оптимизъм относно бъдещето на младото поколение?
Ще започна с онзи анекдот, в който песимистът казал, че по-лошо не може да стане, а оптимистът отговорил: „А, може, може“. Честно казано, не съм голям оптимист, защото България все повече се превръща в територия, която много интелигентни, умни хора масово напускат. В същото време там остава пяната – чалгата, крадците, мошениците, нискоинтелигентни хора. Такова опростачване, каквото ни залива в момента отвсякъде, включително и от медиите, никога не е било. Така че съм умерен оптимист. Да се надяваме, че нещата ще се променят. Може би точно литературата е една от възможностите по някакъв начин да се издърпа нашият народ и да се върне отново към духовността и изконните ценности.
Снимка сп.“Тема“
__________________________________________________
Още по темата:
България е във фокуса на фестивала „Европа на майчините езици“ в Залцбург
