НА 20 АПРИЛ СЕ НАВЪРШВАТ 135 ГОДИНИ ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
ТЕКСТ Правда Михайлова
O, движенье славно, о, мрачно движенье,
дни на борба горда, о, дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!
Само в изпитанията и борбата народът придобива реален образ на действащо историческо лице в големия ход на събитията. Априлското въстание от 1876 г. е от онези мигове на ослепителна народна дързост, изкарали кротките абаджии на средногорските височини с вярата, че могат да разгромят многовековната империя на султана със своите черешови топчета.
Времето в годините на робство незабелязано и безшумно вършело своето. Будителският зов на Паисий, дейността на Раковски и Левски, самоотвержената работа на комитетите и апостолите бавно разкъртвали вкамененото съзнание на 500-годишния роб. Така незабелязано, с всеки изминал ден умът се заглеждал все по-надалеч в бъдещето, пробуждали се старата патриархална човечност и индивидуалността. Това духовно пробуждане на нацията намерило израз във воля за борба срещу чуждия поробител. Революционното кипене, предшестващо Априлското въстание Иван Вазов оприличи на „пиянство“, сравни го с вулкан, който издава глух тътен – предвестник на избухването.
Еуфорична вглъбеност, опиянение, безумство, самонадеяност, лудост – това е емоционалното усещане, когато четем онези далечни страници от историята на България. Ентусиазмът е плява, която пламва и гасне, а илюзията е призрак, който става на нищо. Утопичността и детската наивност най-ярко характеризирали това масивно начинание. Въпреки невъзможността святата мечта да добие плът, вярата в грандиозното дело кара поета да възкликне: „Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…“. Априлският бунт открил сърцето на българина в младостта и пролетта на националното му пробуждане. В тези героични дни израснал величавият, трагичен образ на един народ, превърнал саможертвата в критерий за нравственост. Надскочил своя духовен ръст, осъзнал свободата като висше благо, той не можел да бъде спрян в устрема си, защото поробителите нямали „нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея“:
И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века.
Въстанието било обявено в Копривщица на 20 април 1876 г. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Тодор Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото Кърваво писмо, с което приканвал всички българи към повсеместен метеж. Още следобеда на същия ден Бенковски организирал своя конна дружина, т.нар. Хвърковата чета, и се насочил към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово, за да вдигне населението на въстание. На 22 април в Панагюрище се осветило въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева, придобила известност под името Райна Княгиня. Постепенно бунтът обхванал селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. Пламъците му достигнали и Югозападна България, главно по поречието на реките Струма и Брегалница.
Навсякъде въстаниците се били храбро, но силите били неравни. Срещу техните остарели пушки и самоделни топчета от черешови дървета се възправила цялата имперска мощ. И както трябвало да се очаква, настъпило неизбежното – разгромът. Достатъчно е да си спомним историческите описания на башибозушките пълчища, които с тъпани и зурли настъпват към Клисура, да си спомним за шепата въстаници по клисурските височини, за да разберем какво е предстояло да се случи навсякъде, където робът е дръзнал да развее знамето на бунта. Едно след друго въстаналите селища падали под напора на неизброимите башибозушки пълчища и редовните модерно въоръжени турски войски. След неравен бой първи бил разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влезли башибозушките орди и я опожарили. Няколко дни по-късно, на 30 април, паднало и Панагюрище. Тежък удар бил нанесен на въстанието в Брацигово. На 2 май започнала кървавата трагедия на Батак. В продължение на три дни тук загинали над 3000 души – жени, мъже и деца. Героична съпротива оказвало и населението на Перущица. Без подкрепа останала четата на Христо Ботев, преминала р. Дунав на 17 май. В началото на юни 1876-а Априлското въстание било потъпкано навсякъде. В продължение на един месец паднали убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени били стотици села и градове. Хиляди въстаници били хвърлени в затворите или изпратени на заточение.
Но разгромът не бил най-страшното. Най-страшното били предателствата. Предателството се оказало по-ужасно от турската жестокост, защото не нападало открито, а пълзяло безшумно, невидимо в мрака на съвестта към беззащитните си жертви и защото не се нуждаело от организираност, за да бъде повсеместно. Ръката на предателя принасяла в жертва на 500-годишния си тиранин своите братя, синове, дъщери. „Априлската катастрофа не беше толкова страшна с баташките си кланета, колкото с позора на паденията…“, пише Вазов. Вината за страшните прояви на подлостта и предателството носело вековното робство. Продължителното насилие над духа всякога има като законни две свои създания – бунта и предателството. Но нека оставим да говори поетът:
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде – не знам
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина,
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
та и много още дяца и невести.
А кака и леля и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
И детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях!
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
Иван Вазов
Храмът беше пълен с деца и невести,
с въстаници бодри и бащи злочести,
които борбата в тез зидове сбра.
Участта си всякой вече я разбра.
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,
ни бой, ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Оградата беше прилична на пещ,
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
Във всички очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
русите главички и белите власи
зимаха участье в последния бой.
Майката мълвеше: „Чедо, Не се бой!“,
и даваше сину напълнена пушка;
и старата баба, що едвам се люшка,
носеше куршуми в свойта пола,
и мъжът, учуден, имаше крила:
отзади, до него, жена му любима
гледаше азлъкът пупал дали има.
Децата пищяха като за пръв път
чеваха гърмежи и гледаха кръв.
и боят кипеше отвътре-отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът беше гъстък, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше
из женски гърди наместо млеко.
Лудост бе пламнала във всяко око.
Старците търчаха с ярост на лице
и търесеха пушки с трепетни ръце…
Отвън враговете диви, побеснели
сган башибозуци храма налетели –
фучаха, гърмяха, надаваха рев
и падаха мъртви във немощен гнев.
Главатарят техен, с кръв топла оквасен,
на таз жътва дива гледаше безгласен,
и страхът неволно обзе му духът
пред тез раи слаби, що сееха смърт,
и вместо молби, плач пущаха куршуми.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе с трясък, тичешком…
Сганта се зарадва, а в божия дом
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Битката утихна… Разредя димът,
и някой глас чу се, че ехти в шумът:
– Ний се бихме, братя, с башибозуци,
защото са мръсни, диви и хайдуци…
Ето, царска сила, да се предадем!
– Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!
– Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?
– Да се покорим ли? Ц Мълчи! Да се борим!
– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –
Спогодба не става между тях и нас!
Една жена викна: „Чуйте! Срам!“, и пушна
към войската царска и падна бездушна,
и гърмът разклати смаяний народ!
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обхвана тия души горди.
– Да се не вдадеме на турските орди!
И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и гробен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
и смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно всинцата вапца,
майки не познаха своите деца.
Отвън срещу храма зяпнали пушкала
забълваха пламък и бомби, и хала!
И стените стари разлюляха с звук
кат внезапний вятър планинския бук
като тръс подземен многажди повторен.
Изведнъж видяха там зидът съборен!
Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сяйност.
Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и за толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
сред многото подлост, сред общий позор!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както Сарагоса,
обвита във пушек, окъпана в кръв;
защото ти – сетня – пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! – в общата тревога;
и нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пищяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други – с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо – простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си – млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невесто виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото челце,
застана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“… И Кочо ножът си извади
кървав из гърди ù; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще е сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
(…)
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
Иван Вазов
Българската православна църква пое инициативата за увековечаване на паметта на загиналите в Априлското въстание от 1876 г. На 3 април 2011 г. мъчениците от Батак и Ново село бяха канонизирани за светци.
