Поздравителен адрес от заместник министър-председателя и министър на финансите Симеон Дянков по случай националния празник на България 3-ти март.
________________________________________
3 март – на този ден изстрадалата ни земя, напоявана столетия с кръвта на чедата си, усети ласката на свободата. Човечеството поздрави непокорна България, възкръснала от руините на вековното робство.
ТЕКСТ Правда Михайлова
Страшното било началото. Легендата разказва за кървавите дни и зловещите нощи, в които св. Патриарх Евтимий разбрал, че въпреки отбраната престолният Търновград ще падне. Духовният отец повикал най-добрия майстор леяр и му заръчал: „Направи ми една камбана, която да пее с душата на България!“. „Как да направя такава камбана?“, попитал майсторът. Светейшият патриарх му рекъл да разтопи метал, после донесъл една овехтяла книга, целунал я и просълзен я хвърлил в горящата лава… В тази книга била написана историята на България. Когато камбаната била готова, я изкачили на най-високия връх – Царевец. Оттам се понесъл гласът ù – протяжен, съдбовен…Разярен, кръвожадният Сюлейман Челеби заповядал да изковат от камбаната ятагани. Но когато друговерците се опитали да я смъкнат от камбанарията, тя паднала и потънала дълбоко в земята. Този черен ден бил 17 юли 1393 г. Замлъкнала камбаната и 500 години мълчала.
Пет века под звъна на ятагана отечеството носело черна рана в сърцето си. Пет века коравият хляб на народа се замесвал с горчиви сълзи вместо с бучка сол. До този ден.
Оттогава всяка година с първия полъх на тихия пролетен вятьр, с чистата белота на нежното кокиче, със слънчевата радост в детските очи и волния трепет на лястовичите криле 3 март ни напомня делото на Апостола, слязъл от черното бесило и тръгнал през вековете към нас и към нашето време. Напомня ни песните на един войвода, приел куршума на Вола, но разлюлял дълбоките пластове на робското съзнание. Напомня ни устрема на Хвърковатата чета на Бенковски и святите кървави клади на Батак.
На 3 март благоговеем в признателност към великия поход на северните воини – от стръмния дунавски бряг при Свищов през долината на смъртта край Плевен до старопланинските преходи и гордите канари на Шипка. „На Шипка всичко е спокойно!“. Тук всичко е безвремие! Тук всичко е безсмъртие! Въздухът, скалите… и пръстта!
На 3 март се свеждат знамената на българската бойна слава. Над стихналите площади звучат имена – хиляди руски, румънски, финлански и хиляди български, „венчали България с лаврови венци“. И прекланяме в почит чела, заслушани в думите на поета:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха,
и твойто име само кат мълвяха
умираха без страх.
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка! 
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
…
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
