Събитията в Египет от последните седмици, довели до оттеглянето от власт на президента Хосни Мубарак, бяха в центъра на всички световни информационни агенции. Какво точно се случи на площад Тахрир в Кайро и защо тази революция бе толкова важна за египтяните? Михаел Туман, шеф на редакцията за Близкия изток на немския вестник Die Zeit в Истамбул, предава настроенията на хората чрез емоциите и надеждите на една лекарка, продавач на цимент, умерен ислямист и един университетски преподавател.
Превод: Златко Енев
снимка: Die Zeit
източник: списание „Либерален преглед“
________________________________________________________
В деня, в който Египет се надигна, светът потрепери и се загледа към центъра на Кайро. На площада Тахрир, най-голямата сцена на въстанието, миналия вторник през нощта стояха един милион души. Рок-групи пееха пред дулата на танковете, цивилни хора носеха войници на раменете си, хората танцуваха през цялата нощ и целия ден след това. Но как се стигна до това въстание, което променя Египет и целия свят? Защо се надигат египтяните, за които винаги се смяташе, че са политически толкова инертни, колкото и бавно течащият Нил? Във вторник техният владетел се обърна към народа. След няколко месеца, още преди следващите избори, той ще се откаже от поста си. Но защо това вече не е достатъчно за демонстрантите?
Революцията има множество лица. Те принадлежат на мъже и жени, работнички и хора от академичните среди, гладуващи, надяващи се и радикали. Те принадлежат на хора като лекарката Дина Омар Мохамед, университетския преподавател Базем Шояб, членът на мюсюлманското братство Исам ел-Ериан и Рагаб Мохамед, един беден уличен търговец.
В деня, в който Египет се надигна, Дина Омар Мохамед гледала телевизия. До късно през нощта тя следила картините от площада Тахрир. А на следващата сутрин 30-годишната жена помолила шефа си за отпуск, купила си билет и отлетяла от Бейрут за Египет, в родния си град Кайро. Дина Омар Мохамед е лекарка и преподава медицина в Бейрут. От много години насам тази жена от Кайро вече не живее в Египет. Тя е имала добър, подреден живот. А след това видяла как хората най-после се надигат. И това я накарало да се почувства много горда като арабка, като египтянка. Тя искала да бъде част от всичко това. В този момент от значение е всеки един, всеки може да подсили протеста, да го направи по-силен и по-видим. С тези мисли тя се приземила в Кайро.
Малко след пристигането си тя уговорила сестра си да дойде заедно с нея. Двете заедно се отправили към площад Тахрир. Дина Мохамед била възхитена. „Всички тези хора, идващи от всички прослойки, заедно. Това е Египет!“, викала тя и ръкомахала, заедно с всички останали. В оловното египетско ежедневие от последните години тези хора никога преди не са се срещали лице в лице. Там имало гневни младежи от бедните квартали, израснали без работа, без пари и без изгледи за бъдещето. Имало чиновници, интелектуалци, адвокати, съдии, повечето от тях – хора под 30 години. Всички те настоявали за един по-добър, по-свободен Египет.
Дина Мохамед и сестра й научават: против сълзотворния газ помага Кока-Кола
Дина Омар Мохамед вижда следите от първата голяма битка между демонстрантите и полицията. Когато на площада Тахрир за пръв път се събират повече от 50.000 души, полицията ги напада със сълзотворен газ, водни струи и гумени куршуми. Стотици хора са ранени, някои от тях – тежко. В болниците на Кайро не достигат кръвните банки. Досега са починали около 150 души. Дина Мохамед вижда, че множество демонстранти носят със себе си шишета с кола и памучни кърпи, напоени с вода. Против сълзотворния газ. Обясняват й, че – ако полицията нападне отново – лютивата течност първо трябва да се избърше с кòла от лицето, а след това очите да се измият с чиста вода. Обясняват й лозунга на движението: „Салмия, салмия – мирно, мирно!“ Така викат демонстрантите непрекъснато и застават помежду, когато някой се опитва да насъсква останалите към насилие или да провокира силите за сигурност. На огромния площад Тахрир подобни дребни провокации трябвало да бъдат предотвратявани непрекъснато, обясняват й. Шпиони на полицията и платени провокатори правят всичко възможно, за да радикализират мирния протест, да го очернят пред целия свят и по този начин да го задушат.
В тези първи часове на площада Тахрир Дина Омар Мохамед се променя напълно. От буржоазен индивид тя се превръща в част от масата, от преподавателка по медицина – в революционерка. Тя вижда как полицията се оттегля и на нейно място идва армията. Внезапно пред прочутия египетски музей се появяват танкове. Зад него гори партийната централа на управляващата националдемократическа партия на президента Хосни Мубарак. Тя и сестра й решават да отидат отново на площада чак когато Мубарак най-после се оттегли от властта. Какво ще се случи след това те не знаят. Пък и кой ли би могъл да знае?
„Аз съм за кандидат, когото не познавам“, казва Дина. За шефа на тайната полиция Омар Сулейман, назначен за вицепрезидент от Мубарак няколко дни преди това? Не, не може да бъде той. „Може и да е подходящ, множество египтяни го уважават и ценят.“ Но понеже е назначен от Мубарак, той е изгубил доверието на хората. Владетелят е провалил най-добрия си човек. А Мохамед Ел Барадеи, носител на Нобелова награда за мир и бивш директор на Международната атомна агенция? Той е прекалено голям опортюнист. „Той се завръща тук от чужбина само когато може да спечели нещо“, казва тя.
Най-голямото разочарование в този бунт за нея идва обаче не от Египет, а от чужбина. Тя е възмутена от това, че демократичният Запад не е застанал изцяло на страната на демократичното въстание. Прекалено страхливи са апелите на САЩ към Мубарак да гарантира „порядъчно оттегляне от властта“. Прекалено страхливо и предупреждението на европейците, че не трябва да властват нито насилието, нито радикализмът. „Те винаги се страхуват, че, щом само падне Мубарак, властта ще попадне в ръцете на ислямистите“, казва тя. „Нека тогава погледнат мен!“ Тя тръсва дългите си черни коси. Достатъчен е само един поглед към площада Тахрир, за да види човек, че тук ислямистите са малцинство.
Демонстрантите на площада Тахрир са пъстро смесени в този слънчев ден. Но Дина Омар Мохамед и сестра й, двете жени в тесни джинси и красиви жилетки, въпреки това се набиват на око. Дори и заради златната верижка на врата на Дина. По светските улици на Бейрут е нормално да се излезе в такова облекло на улицата, никоя жена не е принудена да се притеснява поради това. В Египет обаче нещата са по-различни. „Момчетата си мислеха, заради златната ми огърлица и деколтето, че съм християнка“, казва тя и се смее. Хората се интересували от нея, искали да разговарят, да си правят снимки с нея. Искали да покажат, че този бунт не е мюсюлмански, ислямистки, а египетски. Но въпреки това Дина Мохамед трябвало да се бори със самата себе си, за да запази първоначалното въодушевление. Не че е имала съмнения в движението или пък в решението си да дойде тук. Но натрапчивите погледи на младите мъже към дългите й коси и джинсите я дразнели до полуда.
С тояга в ръка Базем Шояб защищава своята улица
В деня, в който Египет се надигна, Базем Шояб отивал на погребение. Един от приятелите на 36-годишния университетски преподавател бил носен към гроба. Боледувал дълго време, ето че настъпила и смъртта. В едно от предградията на Кайро се събрали опечалените, докато на Тахрир народът се бунтувал. Както Дина Омар Мохамед, Базем също бил на страната на демонстрантите, но не смятал да се присъединява към тях. Масовите събрания не били негова работа. Той искал не революция, а порядъчна смяна на властта. По време на погребението не следил новините. Така и не узнал, че в същото време, в което приятелят му бил полаган в земята, били отворени вратите на затворите. Причините за това още никой не знае. Някои казват, че полицията сама е отворила вратите, след което се е оттеглила. Други говорят за нападения от страна на населението върху затворите, докато решетките били счупени. На свобода се оказали всички, включително и тежките криминални престъпници. Базем Шояб скоро щял да почувства това на собствения си гръб.
Когато пътувал по околовръстното шосе за Кайро, полицията, която инак се виждала на всяко кръстовище, била изчезнала. Изчезнала – също както и от затворите. Там, където обикновено стояли полицейски регулировчици, сега регулирането било поето от мъже от народа. Стъмнило се. По главните улици и централните кръстовища се появили армейски танкове. Шояб искал да закара до вкъщи една приятелка, която също била на погребението. Тя живеела в едно от по-добрите предградия, Хелиополис. Но когато се отклонили от главната улица, били спрени на контролен пункт. Мъже в цивилни дрехи, които при по-внимателно оглеждане се оказали съседи, претърсили колата. Скоро те били пуснати да продължат. Когато пристигнали в жилището на приятелката, съседите ги предупредили: „Кварталът е нападнат от престъпници, от плячкаджии.“ Хелиополис не бил изключение. Цяло Кайро се превърнало в сцена на бандитски нападения.
Базем не можел вече да пътува за вкъщи. Веднага бил призован в гражданската защита. Мъжете от околността строяли вътрешен защитен кръг. И така, посред нощ, университетският преподавател изведнъж се оказал на улицата, с тояга в ръка, очаквайки грабителите. Някои от съседите отговаряли за въоръжението – летви, тояги, няколко пистолети, бутилки, напълнени със спирт. Изградили улични барикади, паркирали автомобили напреко на улиците. Така били осигурени улица след улица. Между отделните барикади тичали куриери. Хората се разпознавали едни други по белите превръзки на ръцете.
Откъде дошъл врагът така и не станало ясно. Дали от затворите или от гетата в предградията – а може би и от по-близките бедни квартали. Там тълпите прогонили полицията и подпалили десетки полицейски коли. Нападателите носели тояги, ножове и пистолети. Базем Шояб напрегнато слушал изстрелите и крясъците, носещи се откъм покрайнините на квартала. Тези грабители не са тъмната страна на въстанието, а отмъщението на режима. Хаосът изглеждал желан.
В дрезгавината на утрото престрелките намалели. Базем Шояб имал късмет. Външната защитна линия удържала нападението, бандитите побягнали, когато се развиделило. Той паднал на колене. От къщите донесли чай и питки. „Що за режим е това, който ни обещава сигурност и демокрация, а когато стане сериозно, оттегля полицията?“, пита той. Как е могло да се случи това? Всичко изглеждало така, сякаш е подготвено. Демократичното движение трябвало да бъде дискредитирано, Мубарак и полицията трябвало да бъдат възприети като незаменими. Ето го отново, прастарото оправдание на диктатурата: „Или ние, или хаосът!“ Изведнъж Шояб престанал да вярва в старите премъдрости.
На следващата нощ Базем Шояб се присъединил към гражданското движение в собствения си квартал. Горе в жилището семейството му очаквало края на нощта и междувременно раздавало храна наоколо. Долу стоял той – въоръжен с тояга, заедно с други мъже. И докато стоял на стража, размислял. Само допреди няколко дни той не искал да участва в демонстрациите. Искал порядъчна смяна на властта. Но къде е останал редът? „Допреди седмица Мубарак все още беше в състояние да проведе реформи“, казва той. „Но това вече не е достатъчно. Сега вече той се подиграва с всички ни.“ Дали Базем Шояб все още би могъл да се държи настрана? Не бил ли взел вече отдавна сигурността и съдбата си в собствени ръце? Още на същата нощ той пренощувал на площада Тахрир. А на следващия ден, заедно с милиони други египтяни, призовал Мубарак да се оттегли от властта, по време на най-голямата демонстрация срещу режима.
Умереният ислямист работи заедно със секуларния учен
В деня, в който Египет се надигна, Исам ал-Ериан бил арестуван. За члена на управителния съвет на Мюсюлманското братство това не било нищо ново. През последните десет години той постоянно лежал в затвора, когато това се харесвало на правителството. Преди всичко по време на избори, при митинги, по време на гладното въстание от преди три години, по време на чуждестранни държавни посещения. При всички случаи, в които правителството искало да бъде сигурно, че ислямистите няма да създават неприятности. Ал-Ериан, който е лекар – слаб мъж с очила и късо подстригана брада – е спокоен, умерен човек. Дипломатичният му начин на изразяване го е направил един от най-важните членове на Мюсюлманското братство. И посредник. Вечерта преди да бъде арестуван, той се срещнал с Мохамед ЕлБарадеи. Докато западните правителства предупреждаваха срещу „радикалните ислямисти“ в Египет, напълно секуларният носител на Нобелова награда водел разговори с умерения ислямист: за начините, по които би могло да се разхлаби желязната хватка на режима, за мирно оттегляне на президента, за демократично бъдеще за родината. За това разговаряли Мохамед ЕлБарадеи и Исам ал-Ериан.
На следващата сутрин и двамата получили посещение от полицията. ЕлБарадеи бил поставен под домашен арест, ал-Ериан – отведен в полицейска камионетка. Той изчезнал. Никой не знаел закъде. Успял единствено да предаде на сина си мобилния си телефон, буквално в последната секунда. „Не знаем нищо за него“ отговарял Ибрахим ал-Ериан, 26-годишният син, на всеки човек, звънящ по телефона.
А баща му седял в една килия на Вади-Натрун – един от печално известните затвори за политически затворници и тежки престъпници, намиращ се между Кайро и Александрия. През тази нощ Исам ал-Ериан почти не спал, в препълнените килии било шумно и неспокойно. Изведнъж някакъв затворник отворил вратата отвън. „Бързо, бързо навън!“ Ал-Ериан побягнал колкото сили имал. По време на бягството малко по малко започнал да осъзнава какво всъщност става. Населението от съседните села нападнало пазачите на затвора – защото освен криминални престъпници в този затвор лежали прекалено много политически затворници, прекалено много ислямисти и представители на опозицията. Когато затворниците забеля зали как пазачите им се оказват под атака, самите те най-после се осмелили да въстанат. Пазачите побягнали. Били подпалени полицейски коли. Хората отвън и затворниците отворили килиите. Исам ал-Ериан бил свободен.
Обратно в Кайро, той първо се видял със семейството си, със сина си. Взел мобилния телефон и се втурнал да работи. Междувременно президентът бил обявил нов вицепрезидент и нов кабинет. Военните обаче обявили протестите за легални. Дали тук се задавал краят на режима, шансът за мирна революция? Ал-Ериан седнал да обсъжда ситуацията със съпартийците си от Мюсюлманското братство. Какво да се прави? В никакъв случай да не се издигат ислямистки плакати и да се оправдае по този начин пропагандата на режима. Да се правят планове – да, за времето, което ще последва след това. Но какъв е смисълът от планове, когато не може да се предвиди нищо? Мюсюлманските братя били обхванати от същото объркване както и режимът, както и самите египтяни, както и светът. Накъде се движи това неконтролируемо народно движение? Ал-Ериан отново разговарял с ЕлБарадеи и неговите поддръжници. Отишъл на площада Тахрир, за нови безкрайни заседания, престанал да спи, гърлото му се възпалило, носът му се надул, гласът му пресипнал. В деня, в който в Кайро на улицата излязоха един милион души, Исам ал-Ериан изгубил гласа си. Той просто се оставил да бъде носен от огромното течение на милионите египтяни.
Търговецът на цимент и неговите синове
В деня, в който Египет се надигна, Рагаб Мохамед казал на тримата си сина: „Вървете. Дошло е време да се съпротивяваме!“ Изпратил тримата млади мъже на голямата демонстрация против фараона. Рагаб Мохамед седнал на пластмасов стол пред магазина си и зачакал. Той е човек от улиците на Кайро, с раздърпани работни дрехи и тюрбан на главата, с потъмняла от слънцето кожа. 55-годишният търгува с цимент. Онова, което той нарича свой „магазин“, се състои от голям куп циментови торби и същия стол, от който той искал да стане едва когато синовете му се завърнат обратно. Видял ги да отиват, по тясната уличка. „Името й е улица Саад Заглул“, подчертава той. Наречена по името на най-големия борец против британското колониално владичество. Днес борбата е против един египетски владетел. Видял как момчетата му завили зад ъгъла и поели към голямата джамия на площад Гиза. Там искали да проведат петъчната си молитва. Едва след това трябвало да започне демонстрацията.
Рагаб Мохамед не е човек, който би изпратил синовете си сляпо и безогледно в битката. През живота си той е пренесъл много циментови чували, за да направи от момчетата си свестни хора. Всичките си пари вложил в тяхното образование. И тримата са учили във висше училище. Големият е мениджър, двамата по-млади са избрали да учат хотелиерство и туризъм. „Аз съм обикновен човек, но това успях да постигна, всички ние успяхме“, казва той. Горд и гневен. Но какво е помогнало скъпото образование? Синовете му отдавна са готови със следването, но не могат да си намерят работа. Рагаб Мохамед се чувства измамен. Измамен в бъдещето на синовете си – и в своето собствено. „Естествено, че се надявах, че те ще намерят добра работа и че тогава най-после ще мога да си почина.“ А сега той отново влачи чували, а синовете му, въпреки дипломите, влачат заедно с него. Не печелят достатъчно пари, за да може единствената му дъщеря да се омъжи. „Ако всички египтяни бяха на същото положение, това все пак би могло да се понася“, казва Мохамед. Но съучениците на неговите синове от богати и влиятелни семейства намират работа веднага след учението. „Богатите властват и си присвояват всичко.“ Крайно време е нещо да се промени. Няма значение по какъв начин.
Малко след това Рагаб Мохамед чул повика на мюезините. Многогласният призив звучал в този ден развълнувано, окуражаващо, почти борчески. Но може би всичко това е било просто игра на въображението. Когато призивът към молитва отминал, настъпила тишина. А малко след това откъм площад Газа се дочули викове. Появили се и първите демонстранти с подути очи, бягащи по улицата, търсещи убежище от полицейските палки и бързо разстилащия се сълзотворен газ. Търсели вода, за да измият очите си и убежище, за да починат. След това потеглили отново. „Не се страхувам за синовете си“, повтаря отново и отново Рагаб Мохамед. Макар че това е първият път, в който те отиват на демонстрация. Семейството му, както и повечето египтяни, никога не се е интересувало от политика. Изборите са били фарс, разбира се – в Египет това е нещо напълно нормално. Властта се давала отгоре, а там долу Рагаб Мохамед се опитвал да осигури бъдеще на семейството си. Един от осемдесетте милиона египтяни, за които режимът и светът са смятали, че ще търпят вечно. Но това беше вчера.
Рагаб Мохамед става от пластмасовия си стол. Самият той никога не е вярвал, че властта на владетеля някой ден ще се разклати. „Ако сега не използваме шанса, изгубени сме до края на дните си“, казва той. Синовете му вече отдавна са се присъединили към най-голямата от всички демонстрации. Към протеста на милионите на площад Тахрир. Там те се събират с дългокосата Дина Омар Мохамед и брадатите мюсюлмански братя, с Базем Шояб и секуларните политици около Мохамед ЕлБарадей. С египетския народ.
С всеки ден на протест, с всяка следваща демонстрация се увеличава списъка на техните изисквания. В първия ден, в който Египет се надигна, Рагаб Мохамед искал само прилична работа за синовете си и намаляване на цените на хранителните продукти. Но докато седял на стола, достиган от виковете и взривовете от големите площади на града, той стигнал до извода, че на ред е и ново правителство. Че фараонът трябва да си отиде. Че най-после народът трябва да дойде на власт. И така той седи на стола си, чака и се надява, че на следващата утрин Египет няма да бъде същият като вчера.
Още интересно по темата:
Призрак от революционното минало – Какво египтяните могат да научат от българския опит през 1989 година? – материал на Ню Йорк Таймс
