Неделя е. Студено и облачно. Обикновен почивен ден. Улиците на Виена са почти празни. Виена през ноември… Днес се свечери още към три часа следобед. В такъв ден човек трудно се решава да излезе навън. Но аз излязох. За първи път ще гледам гостуваща българска постановка на сцената на Българския кафе-театър във Виена.
„Живот в кашони” по текст на Иван Кулеков с участието на Николай Урумов е пиеса разказваща за последния час от живота на петдесетгодишен безработен бивш инженер, самотник, стар ерген, бездомник-клошар, на ръба на лудостта – идеално допълнение за един такъв мрачен ден. Сиви облаци и тежки мисли. Такива навява и декорът, който е подготвен на сцената. Купчина кашони, мръсна улична кофа, разхвърляни пликове с боклук… но и една саксия с цъфнало в червено цвете… А може би… Учудващо пред залата вече е пълно с хора. Всички са усмихнати, ведри, студено е, но никой не споменава времето. „Да се качваме ли вече?”, а е само три и половина, има още време до началото.
В залата е тихо. Отвън долита шумът на отминаващите коли, приглушени стъпки. Изведнъж уличната лампа на сцената светва, отнякъде се чува саксофон… или тромпет, не, не истински. Звукът е приглушен, някой имитира инструмента. Изведнъж от дупка в един от кашоните се подава ръка. Опипва земята и търси шапката поставена отвън. Празна е. Никой не е оставил нищо. След миг се появява и бездомникът. В черно, окъсан, с обувки на бос крак, но с шапка и изправен, като истински джентълмен. 
Изведнъж хората пред мен, масите, лавиците с книги, всичко изчезва. Остават единствено улицата, кашоните и цветето. И бездомникът в диалог със собствения си корем, нежелаещ парченцето сух хляб, подхвърлен от някого. „А имаше и по-добри времена, не помниш ли” – пита го той – „на село с попарата, после в училище… а казармата – ориз с нещо? Знам, откакто започнах да се занимавам с тази работа (поглежда кашоните), сме все на сандвичи, но… а портокалите, когато бях болен като малък?” – продължава да пита той, намирайки кора от плода, захвърлена в кофата. Подушва я бавно и внимателно, с наслада.
Не след дълго се появява и тя! Руса е, със сини очи и червено бельо. Гледа странно нагоре, с изкусително отворени устни. Не говори, но бездомникът е джентълмен. Не пита коя е и откъде идва. 
„А вие госпожица или госпожа сте?! О, извинете… аз…” поглежда я смутен. Предлага й да седне, поднася й питие… В един момент зрителят забравя, че срещу него стои надуваема кукла, извадена от кофата от самия клошар. Бездомникът също изглежда не забелязва това и продължава да разказва на своята „дама” интересни неща. Иска да я впечатли. 
Завита в неговата дреха, седнал на земята, той я гушва като малко дете и пита: „Спиш ли? Кажи нещо! Не ме оставяй сам… Да, знам, понякога е по-добре да сънуваш, отколкото да бъдеш сам…”
И се загубваш в думите и търсиш смисъла и се смееш, а понякога ти става тъжно и поглеждаш хората до теб. Всеки е вглъбен, има и въздишки, изпуснати неволно. Дали сме в центъра на Виена, дали е ноември, дали е студено навън? Вече не е важно в кой град си. Пред теб е една човешка съдба, един човек останал без дом. Без страна и без сезони. Без приятели, освен „тези по кофа”, разговарящ по телефон с изскубната жица. Бездомник сякаш загубил разум, но поливащ своето цвете с малкото вода от шише, намерено в кофата… „А беше такъв бурен, никой не знаеше дали си истинско цвете…”
Неусетно се стига до края. Никой не очаква да свърши така изведнъж. 
Публиката не ръкопляска. Никой не се споглежда. Всички са затаили дъх. Всички очи са в бездомника, който току-що е отнел живота си с бръснача, който до преди минути заостряше на своя колан. И така насред своя монолог – завърши всичко. Без последни думи, без гръмки фрази за поколенията. Без думи на отчаяние или равносметка на един отминал човешки живот.
След спекакъла самият актьор разказа, че подготвяйки се за ролята си е опознал един човек, интелектуалец, живеещ в кашони на улица „Съборна” в София. „Да, за съжаление има хора, които въпреки образованието и постигнатото в живота си, завършват, живеейки в кашони. Трябва да се замислим, нали?” – каза уморен след представлението той.
Николай Урумов ще ни гостува отново на 11 декември в комедията „Целувката” и както самата организаторка на вечерта г-жа Златка Бойчева сподели „това е спектакъл за целувките. Целувките, които си даваме и за целувките, които си дължим…”
__________________________________________________________________________________________
още по темата:
Николай Урумов: Театърът е жив, когато играе
