Автор: Биляна Димова
Източник: Капитал Лайт
Много родители, недоволни от образованието в България изпращат децата си да учат в чужбина. Винаги ли е удачен този вариант или се стига до разочарования? Достатъчно ли е обикновеното желание или трябват добра предварителна езикова подготовка, много упоритост и вътрешна мотивация. Някои родители споделят виждането, че решението да пратят децата си за гимназиално образование зад граница в тази ранна възраст е добър старт за тяхното професонално развитие. Според тях децата стават по-самостоятелни и отговорни. Други споделят притесненията си и виждат в това поредната мода сред част от българското общество.
Ако и вие искате да споделите вашия опит, мисли или съвети, моля, оставете коментар под темата.
………………………………………………………………………………………………………………………………………………..
Гергана Койчева (18 г.) е едно от децата, които са избрали да продължат средното образование в чужбина, но впоследствие са се завърнали в България. Ето и нейният разказ за това какво се случва по време на ученическите години навън
Theresianische Akademie: Volksschule
Как семейството ти взе решението да заминеш?
Тази, която силно искаше да замина да уча навън, бях аз. Гледах филми, слушах от приятели и реших, че наистина искам да го направя. После започнах да се чудя дали не съм сгрешила. Въпреки че на майка ми й беше мъчно, предпочиташе да отида, заради по-доброто образование и пътя ми впоследствие. Баща ми не беше толкова запален. Решихме да се запиша във Виена в силно препоръчано от приятелка на майка ми училище, за което не ползвахме консултантска агенция. Това беше едно от най-добрите и елитни училища в Австрия – Терезианска академия. Завърших 7-и клас в София и отидох с идеята да продължа до 12-и клас там. В началото наистина преживях голям шок, защото ми беше изключително трудно. Почти не говорех немски, оправях се на английски, а всички предмети се изучаваха на немски. Освен тях се преподаваха френски, руски и латински – общо пет езика. След година започнах да говоря немски език, но с оценките не успявах да се справя много добре, а и колкото по-голяма ставах, толкова повече свобода получавах. Програмата на обучението не ми допадна – беше важно да знаеш материала наизуст, а не да показваш знания, и стана разминаване в моя начин на усвояване и в начина на преподаване.
Кой беше най-тежкият период от живота ти там?
Може би началото и когато трябваше да се прибера след изпита, защото не се справих. В последната година, преди да се върна, смениха учителите по математика, немски и латински и поставиха по-строги изисквания. Оценките ставаха все по-лоши и по-лоши. В моя случай стана така, че за да премина от 10-и в 11-и клас, трябваше да напиша есе на тема „Интеграция и асимилация“, което да наподобява статия във вестник. Мислех си, че съм се подготвила както трябва по немски, защото учих цяло лято и бях горда от себе си. Учителят обаче не мислеше така и ми върна есето с ниска оценка и подчертани думи. Трябваше да се върна 1 година назад, за да науча немски език. Така реших да се прибера в България. Майка ми претърпя голямо разочарование, защото смяташе, че това е най-доброто училище. Каза ми, че щом не съм послушала съвета й, сега трябва да се оправям сама в България и ето че се върнах преди месец и в момента уча в 135-то училище. Може би беше права, всеки ден се чудя, но пък се чувствам щастлива тук. Въпреки всичко си мисля, че ще следвам във Виена. Бих искала да завърша висшето си образование в чужбина, не желая да остана да уча в България със сигурност. Смятам, че висшето образование е по-важно от средното и у нас се търсят хора, които са завършили навън, с по-друг опит.
Разкажи ни повече за условията в Терезиана.
Всеки ден ставахме в 7 ч., следваше задължителна закуска, в 8 ч. започва училище до 12.30 или 13.30 ч. До 15.00 ч. има почивка, а от 15.00 до 16.00 ч. – домашна подготовка. Вечер в пансиона също се учи, ако има контролни или класни. Вечер два пъти в седмицата големите ученици могат да излизат до 23.00 ч. навън и веднъж в седмицата да спят извън пансиона, след имейл с позволение от родителите. В събота също се учи по 4 часа. Като цяло базата в пансиона е повече от чудесна, с много игрища, плувен басейн. Самият град и училището много ми харесваха. Бях в стая с три момичета и не го смятам за тежко. Родителите ми липсваха, но не съм се измъчвала – прибирах се в България през месец и половина или два за седмица, майка ми също идваше да ме вижда. В училището имаше и много българи, около 30 от 100 чужденци, и всички бяхме приятели, беше ни забавно, но трудно в ученето. Като цяло българите бяхме по-силни, защото бяхме голяма група и общувахме с всички. Ние се интегрирахме най-много, завиждаха ни, че сме по-забавни, отворени към повече неща. Интересна случка беше, когато си сложихме мартеници за 1 март. Всички проявиха голям интерес и ни питаха какво е това, а ние им разказахме легендата за хан Аспарух и гълъба. В един момент цялото училище се напълни с мартеници, учениците ни ги искаха, учителите ги раздаваха! Повечето българи обаче нямаха хубави оценки. Върнаха се доста мои познати, има и такива, които си продължиха висшето си образование в България.
За какво си говорехте в училище?
Учениците в моя клас бих казала, че бяха по-малки като развитие и по-инфантилни в сравнение с моите познати тук. Там се говореше за маркови дрехи, момичета, момчета, интриги – неща, които мен ме дразнеха. В България откривам повече и по-стойностни теми с връстниците си. Във Виена например пиеха алкохол без граница, за да си разкажат на следващия ден колко са се напили, да се снимат и да си качат снимките във Facebook. Тук не знам да пускат в дискотеките деца на 14 години, мен поне не са ме пускали. От друга страна, чужденците си знаят, че ще излязат в петък и събота, а през другите дни – не, и не се страхуват да се приберат сами през нощта. Спомням си, че веднъж не искаха да ме пуснат на концерт на Нели Фуртадо, за който си бях купила предварително билет, но не бях предупредила ръководството. Звънях на майка ми, за да им пише писмо да ме пуснат и да мога да спя извън училището и след като плаках много, склониха да ме пуснат. После трябваше да напиша есе на тема „Защо трябва да се съобщава по-рано“.
Но в последните години бяха много либерални, не следяха как и какво уча.
Има ли нещо, което ти липсва сега?
Липсва ми това да бъда с толкова много хора, на такова хубаво място в центъра на красив град. Сега като се замисля, повече са били плюсовете, отколкото минусите. Като обстановка и база на училището не може и да има сравнение, както и нивото на самите ученици. В България учениците крещят в час, не уважават учителя, а навън такова нещо е недопустимо. На мен ми става жал за учителите – те говорят интересни неща, а никой не ги слуша…
Какви други впечатления натрупа, след като се завърна?
Някак си по-прости са хората. Децата случат чалга, а щом слушаш такава музика, значи и културата ти е такава. Не знаят някакви елементарни неща, не четат, нямат обща култура. Не може да бъркаш Виена с Венеция. Според мен учителите не са виновни – те преподават добре, проблем е, че няма достатъчно строгост и не могат да контролират учениците. Определено има нещо, което не е наред. Аз лично не мога да си представя да не ходя на училище, да бягам от час. В България скоро направихме анкета как виждаме живота си в таймлайн. При повечето ми съученици се оказа, че ги вълнува преди всичко бала, после, че искат да се оженят млади, да си направят деца, вместо какво ще следват и работят, кариерата им е на втори план. Навън се фокусират преди всичко върху това – какво ще се случи след училище. Как мога да мисля отсега какво ще облека за една вечер?
