автор: Зоя Маринчева
източник: личен блог на Зоя Маринчева
Септември е месецът, в който родителите се щураме между училището, банката и безкрайните формуляри, които трябва да попълним и подпишем. Трескаво избираме поредния курс по английски, подходящия спорт и музикален инструмент. Какви деца отглеждаме? Какво се случва сега и какво ще бъде утре – тези и още много тревожни въпроси поставя в есето си Зоя Маринчева. Ако и вие искате да споделите вашите тревоги, моля, оставете коментар по темата.
_______________________________________–
Не ми дава мира мисълта, че отглеждам деца от бъдещето – онова особено тегливо, машиноподобно бъдеще, озвучено от безхитростния глас на робота. За писателите фантасти и филмови работници, роботите на бъдещето кой знае защо не могат да модулират гласа си, макар че управляват безкрайно сложни процеси. Човешкият мозък е допуснал машината да управлява безкрайно сложни процеси, но не и гласа си. Гласът е човек.
Когато викаме на децата си, викаме от безпомощност. Ти си вече човече, вече говориш, спориш и се храниш сам, а не можеш да разбереш, че има правила в този наш човешки свят, правила изкуствени, но крайно необходими и крайно отровни за твоето его. Твоето его – моята гордост – е моята горест. Твоето его е мярата за моя успех.
Дъщеря ми повтаря моите интонации дословно. Гласчето вибрира нагоре надолу, и аз се слушам, чувам се и ми е смешно. В детския глас гласът на майката трепти карнавално. Тя, с гласчето на бъдеща оперна певица, извиква „Хей, муци, муци“ и прегръща котката. „Това е котката на Диди, нали?“ „Не, това е котката на мама.“ Все още не съм готова да й подаря тази отговорност. „Това е котката на Диди и мама“. Все пак тя е готова да я храни през час, въпреки че котката е на диета.
Вече нямам проблем с думата консуматор. Предпочитам обаче по-неутралната потребител. Децата имат потребности. Това е тезата на деня. Един век наука и социални изследвания ни научиха, че децата имат потребнности и ние, родителите, трябва да ги предугаждаме и светкавично засищаме. Имат нужда от храна, спокойствие, други деца, движение, любов, емоционална подкрепа, интелектуална стимулация и т.н.
Ние сме първото поколение просветени родители – не просто хипита, не просто дисциплинари, не просто изучени и образовани, не просто рационални и прагматични. Ние осигуряваме потребности по списък дори и когато не го съзнаваме. Дори и когато не го съзнаваме, има списък. Циркулира в общественото пространство. Ние сме осигурители на нашите деца-потребители. Родители-осигурители.
Сабърбията, или кварталите в Америка, разбиха кръвната семейна връзка, детската приятелска връзка, но не създадоха нова, въпреки холивудската пропаганда. Филмите създават илюзорна представа. Децата на моята улица, докато са малки, почти не се познават, почти не играят заедно. Децата от съседни улици се гледат странно, хем с интерес, хем не. Родителите не ги извеждат на улицата, а на двора, изолирани зад високи огради. Чувам им гласовете, но не ги виждам. Пет къщи са огромно разстояние – децата, които живеят през пет къщи, не се познават. Дори и сол не си искаме.
По градинките и игровите площадки си разменяме телефони с другите майки, но не се обаждаме. Децата си играят паралелно с другите деца, но никога заедно, дори и когато са израснали фазата на паралелна игра. Те не спират да бягат и да се катерят. Те знаят, че е за кратко. Те не поглеждат към другите деца, ползват всяка секунда за движение и еуфория на егото, защото знаят – това щастие е временно и кратко, и нерегулярно. И зависи от мама и татко.
Децата днес зависят от мама и татко в огромни мащаби, в мащабите на деца от развитата космическа епоха на бъдещето. Имат огромни за техните размери затвори за живот и игра, с позволени и непозволени за влизане стаи, с лъскави играчки, с които не си играят. Майките осигуряват социалния им живот на 100%. За тях може да изглежда случайна една среща с малкия Питър, но случайна тази среща не е. Всичко се уговаря предварително, стига, разбира се, Питър да няма урок по музика, престой при баба, ако има баба наблизо, често няма баба наблизо, урок по плуване и т.н. За да се стигне до някакво място, детето знае, че трябва да седне в седалката си в колата и да бъде затегнато с пет-точкови колани. Отстрани хвърчат други хора в автомобили, в небето летят самолети, по пътищата се жълтеят строителни машини, пътят поема нагоре в небето, на ръба на сградите, линейки вият, искрят жици и огромни разстояния. Други деца по пътя няма и не се виждат. Другите деца са винаги зад някакви коли, стени, от които се излиза под строй и пак така под строй се влиза. Мама, най-често мама, е длъжна да води детето някъде – на училище, на час по пиано, плуване, бойни изкуства, гимнастика, математика, в магазина, в парка, на футбол, в ресторанта за обяд и вечеря, често от едното мероприятие на другото без почивка. От едно затворено пространство в друго. И какво от това, че приятелчетата са останали в другата градина, нали мама не познава тяхната майка, нали тази градина е по-добра? И какво от това, че детето ти си играе добре с моето дете. То трябва да се концентрира в четене и писане, не в градеж на приятелства. То трябва да се научи да форсира двигателите на своето его – често единствената му вярна компания. Колко малко зависи от детето, всъщност въобще не зависи.
Майката днес е по-свързана с колата, отколкото майката преди 50 години с кухнята. Тя е преди всичко шофьор и купувач на храна, и осигурител на приятни емоции. На нея можеш да крещиш и плачеш колкото си искаш, майките днес са образовани и знаят, че децата изразяват своята безпомощност и своето его с тантруми, защото не им достига словесен багаж и власт. Тя казва в такива случаи: „Ползвай думички, кажи ми с думи“. Целта е да й покажеш, че тя си е свършила образователната работа и ти имаш необходимия словесен багаж, и тогава може би тя ще те остави да пипнеш нещото, макар че то не е твое. „Ще плача“ е най-сериозната заплаха, отправяна ми от близо тригодишната ми дъщеря. Всеки път аз изтръпвам. Детската власт е на власт.
Правилата за добро възпитание са строги, но доброто възпитание често се принася в жертва на усилието на мама да възпита „лидер“. Тогава може и да си словесно-нахален, дори нагъл. Който не тъпчи, бива тъпкан. Не може да се пресече лидерската тенденция, бавно и методично отглеждана години наред, с едно „Не“. „Не“ е за загубените. Ето едно изключение, което прави живота на мама и татко ад. Често мама и татко водят детето в огромни цветни пространства с интересни неща или в зоологическата градина. Мама и татко задължително са се осигурили с целогодишни карти за музеи и зоопаркове, и ботаничекси градини. Там се бяга и се гледа свободно. И не, не може да бягаш след гъските, защото ще те ухапят, ако ги разлютиш и не може да потопиш краче в тази вода ей там. Някои родители са по-ларш от други, но всички родители се отегчават по-бързо от децата си.
В къщи се гледат образователни филми и се четат пъстри книжки, в които няма много история, но има много повторения, повторения, повторения, повторения,повторения. А всъщност това са, според специалистите стратегии за придобиване на граматическа и лексикална грамотност. Повтаря се и се рисува, много се рисува, търсят се прилики и разлики, концепциите се въвеждат методично и с много повторения, брои се до умопобъркване, защото ако на 4 години детето не може да брои до 100, ще хвърли върху себе си и родителя си сянката на страх и срам, че няма да е на ниво. На чие ниво, питам?
Ето така си представяха космическия век големите фантасти – осигурен с машини, изолиран, почти вакуумен, ако има човекоиди въобще наоколо, то те са умни саванти и роботи, които имат проблем с емоционалната си интелигентност. Супер-образовани и знаещи лидери, зарязали групата, самотно кръстосващи пустите космически пространства, сякаш шофирани от зомбираните си майки, защото от хората почти нищо не е останало. И роботите говорят с равен глас, без модулации. За какво му е на самотния лидер на дълги разстояния топла човешка емоция и инструмент за нейното изразяване? Приятелите са за малко и за употреба. Както мама и татко, както и всичко останало на този свят. Родило се е поколението на същинските потребители, тези, които не просто потребяват вещи – потребяват хора безхитростно, наложащо, без алтернатива, и не са виновни те, не са виновни.
